Эллисон Пирсон - Скъпа, няма не мога

6.30 :

— Дядо Коледа пристига. Дядо Коледа пристига. Дядо Коооледа пристига! — Емили ме гали, дърпа и когато и това не помага, ме събужда с коледни песни. Застанала е отстрани до леглото и настоява да кажа къде е подаръкът й. „Любовта на децата не се купува“, казва свекърва ми, която явно никога не е влагала достатъчно средства в решението на проблема.

Веднъж опитах да се върна с празни ръце от командировка, но по пътя от „Хийтроу“ към къщи загубих самообладание, накарах таксито да спре в Хаунслоу пред един магазин за играчки, в резултат на което към нарушения ритъм на биологичния си часовник прибавих и токсични отблясъци от лъскава пластмаса. Сега международната колекция от Барбита на Емили изобилства от какви ли не сексбомби, така че е въпрос само на време, преди да се превърне в изложба от типа на Трейси Емин 5 5 Авангардистка — превръща спалнята си в изложба, снима се гола и т.н. — Б.пр. . Фламенко Барби, футболна Барби от „Милан“ (футболен екип, миниатюрни обувчици), Барби тайландка — гъвкава малка кокетка, която може да прави мост и да си смуче пръстите на краката — и онази, която Ричард нарича Клаус Барби 6 6 Висш офицер от Гестапо, по прякор Касапина от Лион, отговорен за изтезанията и смъртта на хиляди французи, сред които Жан Мулен — един от ръководителите на френската съпротива. — Б.ред. , арийски тип блондинка със стъкленосини очи, облечена в брич и черни ботуши за езда.

— Мамо — казва Емили, като претегля последната си придобивка с окото на познавач, — тази Барби фея може да махне с вълшебната пръчица и да направи така, че да не разпънат бебето Исус.

— Барби не е част от приказката за бебето Исус, Емили.

Тя ми хвърля своя най-добър поглед „ала Хилари Клинтън“, изпълнен с благородно снизхождение към прегрешилия.

— Не това бебе Исус — въздъхва тя. — Другото, глупчо.

Разбирате ли, това, което можете да получите от едно петгодишно дете след командировка, не е любов, дори не е прошка, а нещо като помилване. Нуждата да хвърли вината върху мен бързо е победена от желанието да разкъса опаковката в пристъп на ликуване. (Всяка работеща майка, която твърди, че не подкупва децата си, може да добави „лъжкиня“ в автобиографията си.) Емили вече разполага с още един подарък, с който да отбележи поредната изневяра на майка си — която прави кариера — точно както майка ми получаваше нова висулка за гривната си всеки път, когато баща ми си хванеше нова любовница. Бях на тринайсет, когато ни напусна — дотогава мама едва повдигаше златната белезница на китката си.

Лежа си и си мисля, че можеше да бъде и по-лошо (поне съпругът ми не е алкохолизиран сериен прелюбодеец), когато Бен дощъпурква в спалнята и направо не вярвам на очите си.

— Боже мили, Ричард, какво е станало с косата му?

Рич надзърта изпод завивката, сякаш за първи път вижда сина си, който през януари ще навърши годинка.

— А, Пола го заведе в онзи салон до гаража. Каза, че косата му влиза в очите.

— Прилича на член на Хитлеровата младеж.

— Добре де, пак ще израсне. А и Пола смята, аз също, че цялата тази работа с къдриците на младия лорд Фаунтлерой… е, днешните деца не изглеждат така, нали?

— Той не е просто дете. Той е моето бебче и искам да изглежда точно по този начин. Като бебе.

Забелязвам, че напоследък Рич е възприел стандартен начин да се справя с избухванията ми. Нещо като сведената глава и примирената поза на очакващ ядрен удар, но тази сутрин не може да се въздържи да не измърмори.

— Нямахме възможност да ти уредим международна конферентна връзка с фризьорката в такъв кратък срок.

— Какво трябва да означава това?

— Означава само, че трябва да се научиш да не обръщаш внимание на някои неща, Кейт. — Той вдига бебето с отработено движение, забърсва сополивия му нос и се отправя надолу към кухнята за закуска.

7.15 :

Смяната на скоростите между работата и дома понякога е толкова рязка — мога да се закълна, че чувам скърцането на сглобките в мозъка си. Нужно ми е известно време, за да се настроя на вълната на децата. Преизпълнена с добри намерения, започвам в стил Джули Андрюс, кипяща от енергия, ентусиазъм и лудешки напевен тон.

— А сега, деца, какво искате за за-кус-ка?

Емили и Бен за известно време отстъпват пред тази мила непозната, докато в един момент Бен не издържа, изправя се във високото столче и ме ощипва по ръката сякаш да се увери, че съм аз. Облекчението им през следващия изтощителен час и половина е видимо, когато капналото същество, което те познават като мама, се завръща.