Джон Тул - Сговор на глупци

Естествено, прозорецът, от който бе изстреляна консервата, беше затворен. Приближих се още малко и се вгледах в кепенците за някакъв знак. Докато минавах, от не една и две сгради прозвуча бесен смях. Очевидно бе, че блудните им обитатели се забавляват, увлечени в някакви скверни развлечения. И аз се опитах, да затворя девствените си уши пред техния противен кикот.

По улиците, навирили маниерно фотоапаратите, се шляеха група туристи, а проблясващите им очила искряха като фойерверки. Забелязвайки ме, те замряха, а сетне с остър акцент от Средния запад, който смля като вършачка нежните ми тъпанчета (колкото и невъобразимо ужасно да звучи това), ме помолиха да позирам, за да ме заснемат. Зарадван от милото им внимание, се съгласих. Те снимаха ли, снимаха, а аз им предложих няколко артистични етюда. Една от наистина паметните ми пози бе да застана пред количката, сякаш тя е пиратски кораб, заплашително да размахам сабята, а с другата да уловя „носа“ на тенекиения хотдог. Кулминацията настъпи, когато се опитах да се изкатеря върху него, но физическото ми могъщество се оказа непосилно бреме за паянтовото превозно съоръжение. То започна да се движи напред, както бях отгоре му, но господата от групата бяха така любезни да го уловят и да ми помогнат да сляза. Най-накрая тези приветливи туристи се сбогуваха с мен. И като продължиха да се мотаят по улицата, бясно фотографирайки всичко, що им се изпречеше пред погледа, аз чух как една любезна дама рече: „Дожаля ми, знаете ли! Трябваше да му дадем нещо!“ За жалост никой от останалите (без съмнение до един бяха десни консерватори) не се отнесе особено благосклонно към благотворителното предложение, защото положително смятаха, че ако ми подхвърлят няколко цента, ще изразят по този начин вот на доверие към управниците, които обещаваха да обезпечат жителите на този щат със социални грижи. „Само ще отиде някъде още повече да се напие“, посъветва приятелките си с носова мъдрост и изобилие от нечленоразделни звуци една съсухрена вещица, чието лице издаваше връзката й с Женския християнски комитет за трезвеност. Останалите видимо застанаха на страната на тази развратница, тъй като групата продължи нататък по улицата.

Трябва да призная, че не бих отхвърлил едно подаяние, пък каквото и да е то. Младият труженик може да оползотвори всеки цент, който амбициозните му, борбени ръце докопат. А освен това направените снимки щяха да донесат цяло състояние на тези зърнопроизвеждащи дървеняци от някой фотоконкурс. Замислих се за миг дали да не се завтека подир групата, но точно тогава една невероятна карикатура на турист, една изпита фигурка по бермуди, която береше душа под тежестта на гигантския фотоапарат, с обектив без съмнение от огромна стационарна кинокамера, нададе към мен вик на поздрав. След като се вгледах по-отблизо, забелязах, че това не бе никой друг, а самият полицай Манкузо. Естествено, не удостоих с внимание макиавелиевската, немощна усмивка на монголоида и се престорих, че затягам обецата си. Очевидно го бяха освободили от каторгата в тоалетната. „Как я караме?“ — настоя този неграмотен индивид. „Къде ми е книгата?“ — заплашително попитах аз. „Още я чета. Много си я бива“ — ужасено отговори той. „Да си вземеш поука от нея! — предупредих го аз. — Щом я изчетеш докрай, ще те накарам в писмена форма да ми представиш критични бележки и анализ на заложеното в нея послание към човечеството!“ И докато тази заповед все още отекваше из ефира в цялото си великолепие, закрачих гордо по улицата. Внезапно давайки си сметка, че съм забравил количката обаче, най-величествено се повърнах да си я взема. (Тази количка е ужасно бреме! Имам чувството, че на ръцете ми лежи бавноразвиващо се дете, което изисква непрекъснато внимание. Имам чувството, че съм кокошка, възседнала огромно тенекиено яйце!)

Ето че наближаваше два часът, а бях продал един-единствен хотдог. Май щеше да се наложи младият труженик да се поозори, щом успехът беше крайната му цел. Очевидно обитателите на Френския квартал не нареждаха хотдозите в списъка на предпочитаните си деликатеси, пък и туристите явно не идваха в колоритния и живописен Ню Орлиънс, за да се тъпчат с райска стока. Не ще и съмнение, че бях изправен пред онова, което на нашия търговски език се нарича „проблеми на пласмента“. В отмъщението си злият Клайд ме беше пуснал по маршрут „Белият слон“ — наименование, което и на мен ми беше приписана по време на едно от заседанията ни. Омразата и завистта отново ме бяха поразили.