Джон Тул - Сговор на глупци

Все пак се надявам, че не ще се наложи да разчитам на хотдозите, за да преживявам, когато и при мен настъпи старческото слабоумие. Моите писания вероятно ще ми донесат известни средства. А ако се наложи, винаги мога да обърна взор към лекционните зали и да последвам примера на тази ужасна М. Минкоф, чиито набези спрямо добрия вкус и благоприличието вече ви описах най-подробно, драги читатели, като имах за цел да разчистя молозите от невежество и сквернословия, които разпръсква из множеството лекционни зали в цялата страна. Дано все пак се намери човек на място сред първата аудитория, пред която тя ще говори, та да я събори от подиума и да понашиба с камшик ерогенните й зони. Независимо от духовните преимущества, които навярно крият, градските бордеи не се и доближават до изискванията ми за физическо удобство и не без основание се съмнявам, че солидната ми, добре сложена фигура ще се нагоди да спи по уличките и под мостовете. Определено предпочитам да вися по пейките в парка. С други думи, самите ми обеми ме предпазват да не затъна твърде много в структурата на нашата цивилизация. (Едно нека да е ясно — не съм убеден, че обезателно трябва да паднеш до дъното, за да можеш да видиш обективно обществото, което те заобикаля. Вместо да се движи вертикално надолу, човек може да се измести по хоризонталата встрани до една точка на необходима изолация, където не е задължително да липсва минимумът личностни удобства. Аз там и бях — досами крайчеца на днешното ни време, когато пагубната невъздържаност на майка ми, както ви е известно, ме катапултира в трескавото ежедневие на съвременното съществувание. С ръка на сърцето ще заявя, че оттогава насам нещата вървят все по̀ и по на зле. Условията се промениха. Минкоф, коравосърдечната ми възлюблена, се обърна против мен. Дори собствената ми майка, двигателната сила, тласнала ме към гибел, започна да хапе ръката, която й дава да яде. Цикълът клони все повече и повече към заник. О, Фортуна! О, ти, непостоянна!) Аз собствено установих, че липсата на храна и удобства, вместо да облагородява духа, по-скоро терзае човешката психика и насочва всички възвишени подбуди единствено към подсигуряването на нещичко за хапване. При все че притежавам богата душевност, аз се нуждая и от малко храна, пък и от удобства.

Но да се върнем към темата на деня — отмъщението на Клайд. Продавачът, който преди мен е обхождал Френския квартал, е носел пиратски одежди, дето едва ли бихте могли да си представите — гърчав реверанс на „Разносна търговия с райска стока“ към фолклора и историята на Ню Орлиънс, клайдовски опит да се свърже хотдогът с креолските легенди. Той и мен застави да ги пробвам в гаража. Костюмът, естествено, бе ушит по туберкулозните, недоразвити очертания на предишния продавач, тъй че колкото и да го разтягах и дърпах, колкото и да издишвах и да правех опити да се натъпча в него, пак не успях да го нахлузя върху мускулестото си тяло. И така, стигна се до нещо като компромис. Завързах около шапката си червената сатенена пиратска кърпа. Завинтих златната обеца — огромна пазарна новост под формата на халка, в долната част на лявата си ушна мида. Черната пластмасова сабя закрепих с безопасна игла към бялата си престилка. Не особено внушителен пират, ще кажете вие. Но още щом се видях в огледалото, просто нямаше как да не призная, че съм направо драматично прелестен. Размахах пластмасовата сабя към Клайд и се провикнах: „Разжалван си, адмирале!“ Трябваше да се досетя, че това ще бъде прекалено за прозаичния му, кренвиршоподобен мозък. Той доста много се уплаши и се нахвърли върху ми с харпунообразната си вилица. Започнахме да се мятаме из гаража подобно на двама юначаги от изключително некадърно направен исторически филм, а вилицата и сабята с гръм и трясък се стоварваха една връз друга. Разбирайки, че пластмасовото ми оръжие въобще не може да се мери с дългата вилица, овладяна от един умопомрачен Матусала 21 21 Старозаветен родоначалник от Адамовото потомство, живял 967 години според Битие 5:27. — Б.пр. , разбирайки, че виждам най-лошата страна от същността на Клайд, аз се опитах да прекратя нашето дуелче. Издигнах глас и го подканих с умиротворителни слова, започнах да го увещавам и най-накрая се предадох. Но Клайд продължи да атакува; явно пиратските одежди ми стояха тъй добре, щото успяха да го убедят, че отново сме сред романтичния Ню Орлиънс в доброто старо време, когато господата са разрешавали въпросите, свързани с хотдоговата чест, от двадесет стъпки разстояние. Именно тогава някъде, сред сложната плетеница от гънки, в моя мозък проблесна една мисъл. Знам, че Клайд всъщност се опитваше да ме убие. Щеше да разполага и с идеално оправдание — самозащита. Сега му бях на мушката. За мое щастие паднах на пода. В отстъплението си се сблъсках заднишком с една от количките, вечно колебливото ми равновесие ме напусна и се строполих. И въпреки че доста болезнено фраснах главата си в количката, аз успях да се провикна откъм пода от мило по-мило: „Вие печелите, сър!“ А сетне мълчаливо въздадох хвала на прескъпата ми Фортуна, задето ме бе измъкнала от лапите на смърт от убождане с ръждясала вилица.