Джон Тул - Сговор на глупци

Дарлин въздъхна обезверено и изрече:

— Толкова много краставици имаше на тоя бал, ама аз запазих своята чест.

Полицаят Манкузо се опря до бюрото на сержанта и прохъхри:

— Тряпфа та ме махнете от тая тупка! Фече не мока та тишам.

— Какво?! — Сержантът огледа изпитата фигура, застанала пред него, сълзящите, зачервени очи зад бифокалните стъкла и сухите устни, които се подаваха изпод бялата козя брадичка. — Какво ти е, Манкузо? Защо не стоиш изправен като мъж? Настинал бил. Който служи в полицията, не настива! Който служи в полицията, е силен!

Полицаят Манкузо се изкашля и понамокри брадичката.

— Никого не си арестувал на автогарата. А помниш ли какво ти казах? Ще останеш там, докато не ми доведеш някой!

— Располяфам се от пнефмония.

— Вземай хапчета против простуда. Изчезвай оттука и ми докарай някой!

— Леля ми фика, че остана ли там, ще си умра като етното нищо.

— Леля ти ли? Дърт мъж, да слуша леля си! Мили боже! С какви хора се събираш бе, Манкузо? Със стари дами, които ходят на стриптийз, с лели… Да не си член на някое женско дружество или нещо от сорта? Мирно! — Сержантът отново огледа окаяната фигура, която се тресеше от отзвучаващия пристъп на бясна кашлица. Не му се щеше да носи отговорността за смъртен случай. По-добре да даде на Манкузо изпитателен срок и да го изрита от полицията. — Добре, не се връщай на автогарата. Тръгвай пак по улиците да те понапече малко слънце. Но слушай внимателно: давам ти две седмици. Не ми ли доведеш някой дотогава, изчезваш от полицията! Разбра ли, Манкузо?

Полицаят кимна и подсмръкна.

— Ще се опитам. Ще товета някой.

— Престани да се надвесваш над мен! — викна сержантът. — Не ща и мен да ме прихване! Мирно! Вън! Върви да пиеш хапчета и портокалов сок! Мили боже!

— Ще товета някой — прохъхри полицаят Манкузо, този път дори още по-неубедително от предишния. А после бавно се понесе навън в новата си маскировка — връх на подигравките от страна на сержанта. Беше облечен като Дядо Мраз, но с бейзболна шапка на главата.

Игнациус не обърна никакво внимание на това, че майка му блъска с юмруци по вратата и ридае във вестибюла, задето бе донесъл вкъщи само петдесет цента надница. Като помете с ръка настолния бележник, йо-йо-то и гумената ръкавица от бюрото, той разгърна „Дневника“ и започна да пише:

Скъпи ми читателю!

„Хубавата книга е драгоценният живец на божественото вдъхновение, спасен от забвение и съхранен за живот вечен.“

Милтън

Извратеният (и доста опасен, струва ми се) мозък на Клайд изнамери нови средства да обезсили, бих казал, несъкрушимата ми същност. В началото си мислех, че в лицето на този цар на кренвиршите и могол на месото съм намерил втори баща. Но презрението и завистта му към мен нарастват с всеки изминал ден, като без съмнение в крайна сметка всецяло ще го обсебят и ще унищожат разсъдъка му. Величието на моята физика, сложният свят на мирозрението ми, благоприличието и вкусът, живо свързани с осанката ми, изяществото, с което функционирам сред калта на съвременния свят — всички те, взети заедно, объркват, но и поразяват Клайд. Сега той ме захвърли да работя във Френския квартал — район, който приютява всички пороци, замислени от човека в мигове на най-развихрена извратеност, в това число и няколко съвременни варианта, станали възможни благодарение на чудесата в науката. Не ще и съмнение, че Кварталът не се различава особено от Сохо и някои области в Северна Африка. На обитателите му, ощастливени от типично американската „упоритост“ и „професионализъм“, понастоящем вероятно се напрягат да догонят и надминат по разнообразие и размах на въображението порочните забавления, присъщи на обитателите на всички други зони на човешка деградация по света.

Очевидно е, че район като Френския квартал не предлага подходящо обкръжение за порядъчния, целомъдрен, благоразумен и чувствителен млад труженик. Дали Едисон, Форд и Рокфелер е трябвало да се борят с подобни зли стихии?

Но злодейският мозък на Клайд не се задоволи с толкова елементарно унижение. Тъй като уж обслужвам онези, които Клайд нарича „туристи“, аз бях нагизден и с нещо като униформа.

Ако съдим по клиентелата през този първи ден по новия маршрут, „туристите“ май са същите скитащи се вагабонти, на които продавах и в търговската част на града. Те без съмнение са се дотътрили до Квартала в състояние на ступор, причинен от употребата на „Стерно“ 20 20 Денатуриран спирт. — Б.пр. , и по този начин, според изкуфелия Клайд, вече минават за „туристи“. Чудя се дали той някога е имал възможност да зърне дегенератите, скитниците и отрепките, които купуват и явно се препитават от продуктите на „Разносна търговия с райска стока“. Очевидно е, че сред останалите продавачи — напълно смачкани и едва кретащи бродници, чиито имена са нещо от сорта на Мъжки, Готин, Върховен, Кинта и Шефа, от една страна, и клиентите — от друга, за мен няма мърдане от това преддверие на ада, пълно с изгубени души. При все това, самият факт, че са претърпели гръмките си неуспехи в нашето столетие, им придава известна одухотвореност. Откъде да знаем, може би те, тези прекършени клетници, са светците на нашата епоха — благонравни, съкрушени стари негърки с жълтокафеникави очи, изтерзани скитници от пустошите в Тексас и Оклахома, и разорени изполичари, които искат да намерят рая в гъмжащите от гризачи градски блокове с квартири под наем.