Джон Тул - Сговор на глупци

Талк,

Признат си за виновен в заблуда и развращаване на младежта. Заповядвам да те обесят с главата надолу, като те окачат за недоразвитите ти тестиси!

Девойката прочете изписаното с червен молив послание и докато Талк, продължаваше диренето върху библиотеката, тя отвори чантичката си, пусна вътре лястовичката и щракна закопчалката.

Гюс Ливай бе добър човек. Не му липсваше и постоянство. Имаше приятели сред уредниците, инструкторите, треньорите и управителите из цялата страна. Нямаше хиподрум, стадион или писта, където да не познава поне един човек — било собственик, билетопродавач или участник. Даже всяка година по Коледа получаваше картичка от един продавач на фъстъци, който работеше на паркинга срещу стадион „Мемориал“ в Балтимор. Гюс Ливай се харесваше на всички.

Времето между изтеклия и предстоящия спортен сезон прекарваше във вила „Ливай“. Там той нямаше приятели. По Коледа единственото, което показваше, че е празник, че е Рождество Христово, беше появата на дъщерите му, които си идваха от колежа и се нахвърляха върху му с искания за повече пари и със заплахи, че ще се откажат от него чрез държавен вестник, ако не престане да тормози майка им. За самата Коледа мисис Ливай винаги съставяше списък, но не списък на подаръците, а на оскърбленията и грубостите, които е преживяла от август до декември. Дъщерите пък го вземаха на съхранение. Единственият дар, който тя си изпросваше от тях, бе да ги накара да подложат баща си на нападки. Мисис Ливай обожаваше коледните празници.

Понастоящем мистър Ливай чакаше да започнат пролетните състезания. Гонзалес бе направил необходимите резервации за Флорида и Аризона. Но във вила „Ливай“ сякаш отново беше Коледа, а всичко това спокойно можеше да изчака до неговото заминаване, помисли си мистър Ливай.

Мисис Ливай беше проснала мис Трикси върху любимия му диван, тапициран с жълта изкуствена материя, и втриваше крем в лицето на старицата. От време на време мис Трикси пускаше език към горната си устна за дегустация на крема.

— Започва да ми се повръща само като гледам обади се мистър Ливай. — Не можа ли да я изкараш навън? Времето е приятно.

— Харесала си е този диван — отвърна мисис Ливай. — Нека и тя да се порадва малко. А ти защо не излезеш да си пастираш спортната кола?

— Тишина! — озъби се мис Трикси и великолепното чене, което мисис Ливай току-що й беше купила, просветна.

— Чуй я само! — възропта мистър Ливай. — Тя направо ни командва!

— По този начин се самоутвърждава. Нима това те притеснява? Зъбите й вдъхнаха малко самочувствие. На теб, естествено, и те биха ти се досвидели. Започвам да разбирам откъде иде нейната несигурност. Установих, че Гонзалес по цял ден я пренебрегва и по хиляди различни начини я кара да се чувства нежелана. Подсъзнателно тя мрази „Панталони Ливай“.

— Че кой не ги мрази? — обади се мис Трикси.

— Каква тъжна, тъжна гледка! — бяха единствените думи, които изрече мистър Ливай.

Мис Трикси се оригна и сякаш подсвирна през зъби.

— Я дай да се разберем — ядоса се той. — Оставих те да правиш какви ли не дивотии. Но това вече е напълно безсмислено. Ако искаш да си отвориш погребално бюро, ще те подкрепя финансово. Но не и ако то ще се помещава в „гимнастическото“ ни салонче. А сега изтрий тая лепка от мутрата й и дай да я закарам обратно в града. Остави ме да си поживея малко на спокойствие, докато съм в този дом!

— Така значи! Изведнъж се вбесяваме, а? Това поне е нормална реакция, което невинаги ти е присъщо.

— Вършиш всичко, за да ме вбесиш, така ли? Винаги можеш да го постигнеш. А сега я остави на мира. Единственото, което иска, е да се пенсионира. Ти все едно че измъчваш една тъпа животинка.

— Аз съм една много привлекателна жена — промърмори в дрямката си мис Трикси.

— Чу ли?! — радостно възкликна мисис Ливай. — И ти искаш да я захвърлиш на боклука? Защото тя е олицетворение на всичко, което не си успял да сториш. Но ето, аз успях да проникна в душата й.

Мис Трикси внезапно се понадигна и изсъска:

— Къде са ми сенките?

— Интересното тепърва предстои — заключи мистър Ливай. — Чакай само да видиш как ще те захапе с петстотиндоларовото чене.

— Кой ми открадна сенките? — побесня мис Трикси. — Къде съм? Я да не ме пипаш!

— Скъпа моя — започна мисис Ливай, но мис Трикси вече бе заспала, а кремът от лицето й се размазваше по дивана.

— Слушай, вълшебстваща ми Кръстнице, колко похарчи досега за това малко забавление? Нямам никакво намерение да плащам и за претапициране на дивана!