Джон Тул - Сговор на глупци

Мисис Райли изгледа лукаво сина си и запита:

— Игнациус, бе ти сигурен ли си, че не си комунис?

— О, боже! — провикна се той. — В тази рушаща се постройка всеки ден съм подложен на маккартистки лов на вещици! Не! Казах ти го и преди — не съм другар съратник! И от къде на къде ти хрумна подобно нещо?

— В един вестник прочетох, че в колежите било пълно с комуниси.

— За щастие не съм попадал на такива. Ако се бяха изпречили на пътя ми, щяха да бъдат бити до предпоследно издихание. Нима смяташ, че искам да живея в комуна с хора като твоята позната Баталия, да мия улици, да ломя камъни, с други думи, да се отдам на занимания, тъй характерни за обитателите на подобни поселища? Аз копнея за добра и силна монархия, с почтен крал, крал с вкус, с познания по теология и геометрия и с богат вътрешен живот!

— Крал? Крал ли искаш?

— Ооо, я престани да бръщолевиш.

— Досега не съм чувала на някой да му се иска крал.

— Моля те! — Игнациус стовари лапата си върху мушамата, с която бе покрита кухненската маса. — Помети верандата, върви на гости у мис Ани или да търкаляш топки за боулинг, обади се на онази сводница Баталия! Остави ме на мира! Попаднал съм в много тежък цикъл.

— Какво е това „цикъл“?

— Не престанеш ли да ме тормозиш, ще изсуровакам предния капак на потрошения ти плимут с бутилката от фурната, да знаеш!

— Да се бие на улицата с едно клетичко девойче — отрони тъжно мисис Райли. — Ужас! И точно пред количката с хотдог! Игнациус, мисля, че трябва да отидеш на лекар.

— Отивам да гледам телевизия! — Ядоса се синът й. — Всеки момент ще започне детското.

— Почакай мъничко, момче! — Мисис Райли се вдигна от пода и извади от джоба на жилетката си малък плик от амбалажна хартия. — Вземи, днеска пристигна.

— Охо! — възкликна Игнациус с явен интерес. — Навярно вече си наизустила съдържанието му.

— Накисни си ръцете в мивката, че да промиеш раните.

— Те могат да почакат! — Игнациус разкъса плика. — Видно е, че Мирна Минкоф отвръща на посланието ми с, бих казал, безумна бързина. Ей богу, доста зверски я нахоках.

Мисис Райли седна, преметна крак връз крак, а вехтите й лачени обувки без токове, нахлузени върху бели къси чорапки, се заклатушкаха тъжно насам-натам, докато синьо-жълтеникавите очи на сина й сканираха разгърнатия бакалски плик, върху който бе написано писмото.

Господа,

Е, Игнациус, най-после получих писъмце от теб. Но налудничаво, да — напълно налудничаво. Не ща дори да споменавам за бланката с надпис „Панталони Ливай“. Това по твоему сигурно е някаква антисемитска шегичка. Добре, че поне по тази линия не търпя нападки. Не съм и предполагала, че ще паднеш толкова ниско! Но… животът учи.

Коментарът относно лекцията ми показва най-дребнава завист — нещо, което не съм очаквала от човек, който твърди, че е безпристрастен и с широки разбирания. А лекцията вече възбуди интереса на неколцина самоотвержени люде. Един от онези, които обещаха да дойдат (като доведат и някои свои интелигентни приятели), е всъщност прекрасният човек, с когото се запознах веднъж по време на най-голямата навалица в метрото. Той се казва Онга, изпратен е от Кения като студент на разменни начала в Нюйоркския университет, където пише дисертация върху френските символисти от XIX век. На теб, естествено, нито ще ти допадне, нито ще ти се понрави една толкова интелигентна и самоотвержена личност като Онга. Часове наред мога да го слушам как говори. За разлика от теб той е много сериозен и никога не пробутва нищо псевдо. Думите му са наситени със съдържание. Онга е естествен и жизнен! Той е мъжествен и агресивен. Разцепва действителността и докрай съдира воалите, които я покриват.

— О, боже мой! — ревна Игнациус. — Тази хубостница е била изнасилена от кенийски терорист!

— Какво, какво? — подозрително попита мисис Райли.

— Върви да пуснеш телевизора, за да загрее — разсеяно се разпореди Игнациус и продължи гневно да чете писмото.

И както вече си разбрал, той въобще не прилича на теб. Освен това е музикант и скулптор и запълва всяка свободна минутка с овеществено и осмислено занимание, с творчество и усет. Скулптурите му са така изпълнени с живот и одухотворено присъствие, че напускат ограниченията на формата и те завладяват.

От писмото ти поне разбрах, че си жив, ако твоето може да се нарече „живот“. А какви бяха тези лъжи относно участието ти в „търговията с хранителни стоки“? Дали не са нападки спрямо професията на баща ми, който снабдява ресторантите с продукти? И така да е, пак не можеш да ме уязвиш, защото години наред ние с него сме в идеологическо разногласие. Игнациус, нека погледнем истината в очите. Откакто те видях за последен път, ти не си направил нищо; само лежиш и плесенясваш в стаята си. Враждебното отношение към лекцията ми е ярък израз на твоето чувство за провал, за неосъщественост и на психическата ти импотентност.