Джон Тул - Сговор на глупци

— Ами добре — съгласи се Робишо. Той пое синьо белезникавата ръка на Анджело и едва-едва се здрависа с него.

— Ех, че е хубаво така! — зарадва се мисис Райли. — Ела да седнеш на дивана, Клод, а Санта ще пусне оня „хай-зяй“, дето е на ненагледното и племенниченце.

Докато Санта слагаше една плоча на Фатс Домино, Анджело, който подсмърчаше и изглеждаше леко смутен, седна върху кухненския стол, срещу мисис Райли и мистър Робишо.

— Ех, че ни е хубаво така! — успя да надвика оглушителното пиано и бас китарата сияещата мисис Райли. — Санта, пиленце, искаш ли да го понамалиш, а?

Страховитият ритъм беше леко намален по сила.

— И така — викна към гостите си Санта, — докато донеса чинийки за чудесната картофена салата, всички да са се сприятелили. Ей, Айрини! Клод! Хайде де! Я ставайте малко да се поразтъпчете!

Катраненочерните очи я изпроводиха свъсено от полицата на камината, докато тя весело потропваше с крака на излизане от стаята. Тримата гости, залети от тътнежите на грамофона, мълчаливо изучаваха розовите стени и букетите цветя по линолеума. По едно време мисис Райли внезапно се провикна към двамата мъже:

— Ей, знаете ли, когато тръгвах, Игнациус беше пуснал водата да тече във ваната и бас държа, че е забравил да я спре! — И тъй като никой не й отвърна, добави: — Майчиното тегло не е леко…

— Райли, от Съвета по здравеопазването се оплакаха от тебе.

— О, това ли било? Съдейки по изражението на лицето ви, си рекох, че сте получили епилептичен припадък — отвърна Игнациус на мистър Клайд, докато усилено дъвчеше един хотдог и сбутваше количката в гаража. — Страх ме е дори да предположа от какво естество е оплакването или пък каква е първопричината за него. Уведомявам ви, че винаги съм бил самата чистоплътност! Хигиенните ми навици са безупречни. И тъй като не съм преносител на социални заболявания, не виждам какво биха могли да прихванат от мен вашите хотдози, тъй като те всичко останало вече си го имат. Погледнете ноктите ми!

— Я да не ми пробутваш дивотиите си бе, дебела тикво! — Мистър Клайд не удостои с внимание лапите, които Игнациус бе протегнал за проверка. — Само от няколко дена си на работа. Има хора, дето години наред работят при мен и не са имали неприятности със Съвета.

— Те без съмнение са по-изпечени лисици от мен.

— Пратили са един да те наблюдава.

— О! — лекичко възкликна Игнациус и направи пауза, за да сдъвче връхчето на хотдога, което стърчеше от устата му като крайчец на дебела пура. — Значи ето кой бил този очеваден израстък на чиновничеството. Да, приличаше на пипало на бюрокрацията. Държавните служители винаги се разпознават по това, че там, където при други хора се наблюдава лице, при тях се шири пустош.

— Ти да мълчиш, мърляч неден! Плати ли за това, което току-що изяде?

— Ами… индиректно. Може да го приспаднете от мизерната ми надница. — Игнациус наблюдаваше как мистър Клайд драскоти някакви цифри по тефтерчето си. — Я ми кажете, какво прастаро санитарно табу съм престъпил? Защото подозирам, че това ще да е някаква фалшификация от страна на инспектора.

— Съветът уведомява, че продавач номер седем, сиреч ти, е бил видян…

— Ето каква била работата! О, трижди благословена ми седмичке! Да, виновен съм по този пункт. Ето че вече и това са ми лепнали! Досещах се аз, че по ирония на съдбата седмата количка ще се окаже злощастна! Искам друга, и то колкото се може по-бързо! Очевидно бутам по улиците нещо, което ми е на кутсуз. Убеден съм, че ако бъде подменена, ще имам къде-къде по-голям успех! Нова количка — нов късмет!

— Ти ще ме изслушаш ли бе?

— Да, но само ако много се налага. При все това, навярно би трябвало да ви предупредя, че всеки момент ще се строполя от потиснатост и пълно униние. Филмът, който гледах снощи, беше един изнурителен плажен мюзикъл за юноши. Едва-що не припаднах при кадъра, в който пееха върху един сърф. И не ми стигаше това, ами снощи сънувах и два кошмара, единият от които бе с участието на междуградски експресен автобус. В другия пък играеше една моя познайница. Беше изпълнен с жестокости и цинизми. Разкажа ли ви го, без съмнение ще ви уплаша.

— Видели са те да вземаш котка от канавката на Сейнт Джоузеф стрийт.

— Това ли е най-силният им коз? Каква нелепа измислица! — рече Игнациус и с едно замятане на езика натъпка и последната видима хапчица хотдог в устата си.

— А ти какво си правил на Сейнт Джоузеф стрийт? Там има само складове и скели. Хора по Сейнт Джоузеф стрийт няма! Тя дори не ни е в маршрута!