Джон Тул - Сговор на глупци

— Приемай или да ти видя гърба, тлъста свиньо! Това ти е последната възможност!

— Нима? Оооо, моля ви да не получавате поредния припадък, защото може да се катурнете в казана с кренвирши и да се попарите. Щом настоявате, ще трябва май да бутам своя хотдог сред Содом и Гомор.

— Добре, значи се разбрахме. Щом дойдеш утре, ще ти доверя някои хитрини.

— Не мога да ви обещая, че много хотдози ще бъдат продадени в Квартала. Навярно всеки миг ще трябва да бъде посветен на опазването на честта ми от злодеите, които обитават там.

— Тебе те интересуват туристите в квартала.

— Което е още по-лошо. Единствено дегенерати ходят по екскурзии. Аз например само веднъж съм напускал този град. Между другото, разказвал ли съм ви за странстванията си до Батън Руж, които понастоящем имам предвид?! Извън очертанията на града ни чакат какви ли не ужаси.

— Не си. Но не ща и да те слушам.

— Е, толкова по-зле за вас. Може би след травмиращия разказ за това пътуване щяхте да стигнете до някои безценни прозрения. При все това обаче аз се радвам, че не желаете да слушате за него. Психологическите и символичните тънкости, които то открива, така и не ще бъдат схванати от психика, оформена в „Разносна търговия с райска стока“. За щастие съм описал всичко черно на бяло и някой ден по-проницателните читатели ще успеят да си извлекат поука от пребиваването ми в блатата, от бездънното ми спускане към сърцето на пределния ужас…

— Райли, слушай сега…

— В преразказа си аз попаднах на особено подходящо сравнение — оприличих експресния междуградски автобус на влакче за лупинги в някой сюрреалистичен лунапарк.

— Млъкни бе! — викна мистър Клайд и заплашително размаха вилицата. — Да видиме какво си направил днес. Колко продаде?

— О, боже мой! — въздъхна Игнациус. — Знаех си, че рано или късно ще се стигне до това!

Двамата спориха относно печалбата цели няколко минути. Всъщност Игнациус бе прекарал сутринта приседнал на Ийдс Плаца с поглед, устремен към пристанището, в драскането на някакви бележки относно историята на корабоплаването и Марко Поло. Междувременно беше обмислял как точно да срази Мирна Минкоф, но не бе стигнал до удовлетворително решение. Най-много надежди възлагаше на следния план: да заеме от библиотеката книга с описание на боеприпасите, да изработи една бомба и да й я изпрати по пощата, загъната в най-обикновена хартия. Но не след дълго се сети, че му бяха отнели читателската карта. Следобедът така и беше пропилян в занимания с котката. Игнациус се беше опитал да я сгащи в долапчето за хлебчетата и да си я отнесе вкъщи, но тя бе успяла да избяга.

— Струва ми се, че бихте могли да си позволите разточителството да продавате на собствените си служители с известно намаление — подчерта той, след като ревизията показа, че след приспадане цената на хотдозите, които бе изял, щеше да занесе вкъщи долар и двайсет и пет цента — ни повече, ни по-малко. — Не трябва да забравяме, че вече станах най-редовният ви клиент.

Мистър Клайд забоде вилицата в шала на продавача Райли, разпореди му незабавно да напусне гаража и го заплаши, че ако утре рано не започне работа във Френския квартал, ще бъде уволнен.

Игнациус мрачно се заклимбуца към тролея, качи се и така поривисто започна да изпуска „райски“ газ, че макар и да нямаше къде да се разминеш, никой не желаеше да седне до него.

Когато влезе в кухнята, майка му го поздрави с падане на колене и с думите: „О, боже, кажи защо си ми дал тоз непосилен кръст да нося! Какво ти сторих, божке? Кажи де! Дай ми знак! Не съм била лошава!“

— Незабавно престани да богохулстваш! — развика се Игнациус, а мисис Райли въпросително гледаше тавана и търсеше отговор сред пукнатините и наслоилата се мръсотия. — Как само ме посрещат, след като цял ден съм водил обезсърчително сражение по улиците на този дивашки град, само и само за да просъществувам!

— Какво ти е това по ръцете?

Игнациус погледна към драскотините, които бе получил при опитите си да накара котката да остане в долапчето за хлебчета.

— Водих апокалиптична битка с една изгладняла проститутка — оригна се той. — Ако не бяха висшепоставените ми телеса, тя щеше да опустоши количката. Но в крайна сметка остави плячката и понакуцвайки, се отдалечи в раздърпаната си премяна.

— Игнациус! — нададе изпълнен с трагизъм вик мисис Райли. — Какво става с тебе — от ден на ден по-лошо! Защо така?

— Извади си бутилката от фурната. Навярно вече е втасала.