Джон Тул - Сговор на глупци

— Да те вика ли? — учуди се Санта. — Как така, Айрини? Та той е на десет километра оттук! Я гледай, даже не сме налели на мистър Робишо нещо да си пийне. Сипи му, коте, аз ще ида да повикам Анджело. — Мисис Райли гледаше гневно към чашата с надеждата, че вътре ще се появи ако не хлебарка, то поне муха. — Дай си палтото, мистър Робишо. А приятелите как ти викат?

— Клод.

— На мене пък ми викат Санта, а на тази там — Айрини. Айрини, кажи „приятно ми е“ де!

— Приятно ми е — машинално промърмори мисис Райли.

— И да сте се сприятелили, докато се върна, ей! — разпореди Санта и изчезна в другата стая.

— Как е вашето чудесно едричко момченце? — наруши настъпилото мълчание мистър Робишо.

— Кое?

— Синчето ви.

— А, той ли? Ами добре е. — Мисис Райли отново мислено се пренесе на Константинопъл стрийт, където бе оставила Игнациус в стаята си да пише и да мърмори нещо за Мирна Минкоф. Беше го чула през вратата да казва сам на себе си: „С камшици трябва да я налагат, докато не предаде богу дух!“

Отново настъпи дълбока тишина, нарушавана само от време на време от звучните посръбвания на мисис Райли.

— Искате ли малко пържени картофки? — най-накрая попита тя, защото откри, че мълчанието още повече я притеснява.

— Да, май че искам.

— Ами те са точно в торбичката до вас! — Мисис Райли наблюдаваше как мистър Робишо отваря целофанената опаковка. И лицето, и габардиненият му сив костюм излъчваха спретнатия вид на нещо току-що изгладено. — Може би трябва да помогна на Санта… Току-виж, е паднала и…

— Та тя излезе преди няма и минутка. Ще се върне.

— Тия подове са толкова опасни — заключи мисис Райли, след като внимателно проучи лъснатия линолеум. — Човек може да се подхлъзне и току-виж, си разцепил главата!

— В тоя живот много трябва да се внимава.

— Така е. Що се отнася до мен, аз винаги внимавам.

— Аз също. Вложеното внимание, да ви кажа, се самоизплаща.

— Така си е то! Игнациус оня ден същото го каза — излъга мисис Райли. — Вика ми: „Майче, вложеното внимание винаги се самоизплаща, нали?“ А аз му викам: „Точно така е, сине. И ти много да внимаваш!“

— Добър съвет!

— Аз Игнациус все си го съветвам. Все гледам да му помогна.

— Добра майка сте вие, то се вижда! Много пъти съм ви срещал по центъра с него и все си казвах: „Какво чудесно едричко момченце!“ Личен момък.

— Все гледам да съм му от полза. Викам му: „Игнациус, и да внимаваш, сине! Гледай да не паднеш, че я ще си разбиеш главата, я ръката ще си строшиш!“ — Мисис Райли засмука едно от кубчетата лед. — Аз го научих да се пази! Открай време ми е благодарен за това.

— И на добро сте го научили, така си е.

— Казвам му на Игнациус, викам: „И да внимаваш, като пресичаш улицата, сине!“

— Айрини, от уличното движение човек много трябва да се пази. Имаш ли нещо против да си говориме на „ти“?

— Не, а ти не се притеснявай.

— Айрини е красиво име.

— Така ли мислиш? А Игнациус вика, че не му харесва. — Мисис Райли се прекръсти и гаврътна останалото в чашата. — Не ми е леко на мене, мистър Робишо. Не го крия.

— Наричай ме Клод.

— Тежък е моят кръст, бог ми е свидетел! Искаш ли да ти сипя нещичко?

— Да, благодаря. Ама да не е много силно, че аз не съм голям пияч.

— О, господи! — подсмръкна мисис Райли и напълни двете чаши с уиски досами ръба. — Само като си помисля за всичките си теглила! Някой път май ще трябва добре да си поплача!

И още недовършила, мисис Райли звучно зарида, а сълзите неудържимо закапаха от очите й.

— Е, хайде, не плачи де — замоли се мистър Робишо, напълно объркан от явно трагичния обрат, който поемаше вечерта.

— Трябва да направя нещичко! Трябва да се обадя на властите да дойдат и да го приберат това момче! — хлипаше мисис Райли. Тя направи кратка пауза, за да отпие огромна глътка „Ърли таймс“. — Може и в изправителен дом да го пратят, кой знае?

— А не беше ли къде трийсет годинки?

— Сърцето ми направо е разбито!

— И не пишеше ли нещо?

— Глупости някакви, които никой никога няма да погледне. А сега с тая Мирна само си пишат ругатни един на друг! Игнациус ми вика, че добре щял да я подреди нея. Ужас! Клетичката Мирна!

Мистър Робишо, на когото така и не му хрумваше какво да отвърне, попита:

— Защо не заведеш някой свещеник да му поговори?

— Свещеник ли? — ридаеше мисис Райли. — Игнациус няма да го послуша. Та той нарича енорийския свещеник еретик! Как само се караха, като умря кучето… — Мистър Робишо не можа да измисли нищо, за да отвърне и на това озадачаващо твърдение. — Ужасно беше! Мислех, че ще ме отлъчат от църквата! Не зная откъде му хрумват такива идеи на туй момче! И колко хубаво, че клетият му татко се помина! И неговото сърце щеше да разбие с количката за кренвирши!