Джон Тул - Сговор на глупци

— Да, мис Баталия, съжалявам, че така позакъснях, но трябваше да водя внученцата тука, из квартала. Разнасят броенички за църковната лотария наместо сестрите.

— Знам, знам — рече Санта. — Оня ден си взех от едно детенце. Пък и какви са хубави тия броенички! Една позната миналата година спечели мотор за скутер на църковната лотария.

Мисис Райли не помръдваше върху дивана, вперила поглед в чашата така, сякаш току-що бе видяла вътре хлебарка.

— Айрини! — провикна се Санта. — Какво правиш, моето момиче? Я да поздравиш мистър Робишо!

Мисис Райли вдигна очи и тутакси позна стареца, когото полицаят Манкузо беше арестувал пред „Д. Х. Холмс“.

— Много ми е драго — смотолеви тя към чашата си.

— Може би мис Райли не си спомня — обърна се мистър Робишо към Санта, целият сияещ, — но ние се познаваме отпреди.

— Значи сте стари приятелчета, а? — жизнерадостно възкликна Санта. — Ей, че малък бил светът!

— Аз… аз… — отрони мисис Райли и гласът й измъчено притрепери.

— Нали си спомняте? — обърна се към нея мистър Робишо. — В центъра, пред „Холмс“. Оня полицай се опита синчето ви да арестува, но не можа и вместо него мен ме замъкна в участъка.

Очите на Санта така се ококориха, че аха, и да изхвръкнат.

— О, да — отвърна мисис Райли. — Започвам малко по малко да си спомням.

— Не вие бяхте виновна, мис Райли, а полицията! Те всичките са банда комуниси!

— По-тихичко — предупреди го мисис Райли, — че в тая къща стените са като от хартия! — Тя помръдна леко и събори с лакът празната чаша, която бе поставила на облегалката. — Оле, божке! Санта, май трябва да кажеш на Анджело да вземе да си бяга, а? Аз ще си хвана такси. И му кажи отзад да мине — по-лесно ще му бъде. Нали така?

— Разбирам, пиленце, разбирам — отвърна Санта и се обърна към Айрини. — Слушайте… Когато ни видяхте с приятелката ми на боулинга, с нас нямаше мъже, нали?

— Сами си бяхте.

— А това не беше ли оная вечер, когато Анджело го арестуваха? — прошепна мисис Райли.

— Да, Айрини! Нали ти дойде и ме взе с колата! И помниш ли как точно пред боулинга цялата ти броня се откачи и падна?

— Ами да! И аз я турих на задната седалка. Заради Игнациус изпотроших колата — такива ми ги надума, че направо из нерви ме изкара!

— Ааа, не — обади се мистър Робишо. — На тоя свят едно не мога да понасям — някой да е смотан неудачник или урсузлия.

— На мен пък ако някой ми направи мръсно — поде Санта, — винаги се опитвам и другата буза да обърна. Разбирате, предполагам? В Библията пише, че така трябва! Нали, Айрини?

— Тъй, тъй, гълъбче — съгласи се с половин уста мисис Райли. — Скъпа Санта, а да ти се намират аспиринчета?

— Айрини! — смъмри я Санта. — Мистър Робишо, я да предположим, че срещнете полицая, който ви е завел в участъка…

— Дано никога вече не го видя! — развълнува се мистър Робишо. — Мръсен комунис е той!

— Добре де, само да предположим. Няма ли да му простите и после все едно че нищо не е било?

— Санта! — прекъсна я мисис Райли. — Май ще трябва да отида в кухнята да видя дали нямаш аспирини.

— Опозори ме той! — обърна се мистър Робишо към Санта. — Цялото ми семейство научи! Полицаите се обадиха на дъщеря ми!

— О, това нищо не е — рече Санта. — Че то било днес, било утре, всеки го прибират. Нея виждате ли я? — Санта вдигна снимката, която лежеше с лице върху полицата, и я показа на двамата си гости. — Клетата ми, ненагледна майчина! Полицаите четири пъти я арестуваха затова, че създавала безредици на пазара „Лаутъншлегър“! — Тя направи пауза, за да подмокри стъклото с поредната целувка. — И смятате ли, че я беше грижа? Пет пари не даваше!

— Това майчицата ти ли е? — заинтересува се мисис Райли. — Не й е било леко, ей! Майчиното тегло не е леко, от мене да го знаете!

— Та какво казвах — продължи Санта. — Ако ме арестуват, няма бог знае колко да го преживявам. Тежка работа е полицейската професия. Понякога допускат грешки. Ама нали и те са хора?…

— Аз открай време съм си била почтена гражданка — рече мисис Райли. — Ще ида да си изплакна чашката.

— Я сядай, Айрини! И ни остави да си побъбрим с мистър Робишо.

Мисис Райли отиде до вехтия радиошкаф и си наля чаша „Ърли таймс“.

— Тоя полицай Манкузо няма никога да го забравя! — не спираше мистър Робишо.

— Манкузо ли? — попита Санта страшно изненадана. — Много от моите роднини носят туй име! Даже един работи и в полицията. А и освен това сега е тук.

— Все ми се струва, че Игнациус ме вика… Я по-добре да си вървя.