Джон Тул - Сговор на глупци

— Виждаш ли? — развълнува се мисис Райли. — И сигурно е къде-къде по-добре от Игнациус!

— Анджело! — възкликна Санта. — За бога, престани да кашляш де! Бягай да си полегнеш, докато дойде дядото.

— Клетичкият Анджело! — обади се мисис Райли, след като полицаят вече беше напуснал стаята. — Какво сладко момче е само! И какви добри приятелчета сте ми вие двамата! А като си помисля, че се запознахме, когато искаше да арестува Игнациус…

— Чудя се, защо ли го няма още дядото?

— Може и да не дойде, Санта. — Мисис Райли привърши питието си. — Ако нямаш нищо против, миличка, ще си налея още малко. Тия мои проблеми…

— Сипвай, сипвай, душко! Аз пък ще ти отнеса палтенцето в кухнята и тъкмо ще видя какво става с Анджело. Ама вие и двамата с него сте едни веселяци — само за забава! Дано и дядкото не вземе да падне, та да си строши краката някъде по пътя!

Щом Санта излезе, мисис Райли си напълни чашата с уиски и капна вътре малко „Севън-ъп“. Взе лъжицата, опита картофената салата, облиза я до блясък и отново я постави върху салфетката. Съседите, които обитаваха другата половина от къщата, започваха да „разиграват“ нещо, което наподобяваше гражданска война. И както си подпийваше от чашата, мисис Райли долепи ухо до стената с надеждата, че ще успее да схване нещо от необузданите крясъци.

— Анджело взема някакво лекарство за кашлица — осведоми я Санта, като се върна в гостната.

— Дебели са ви стените, душко — заключи мисис Райли, която така и не можа да разбере за какво се карат онези оттатък. — Ех, ако можеше ние с Игнациус да живеем тук! Тогава мис Ани нямаше да има от какво да се оплаква.

— Къде се изгуби тоя дядко бе? — Санта зададе въпроса на кепенците.

— Сигурно няма да дойде.

— Сигурно е забравил.

— На тия години е така, пиленце.

— Не е чак толкова стар, Айрини!

— А на колко е?

— Май някъде към седемдесетте.

— Вярно, че не е много стар. Клетата ми леля Маргарит — оная, нали се сещаш, дето хлапетата я бяха напердашили, за да й вземат някакви си педесе цента от портмонето, та тя наближава вече осемдесетте. — Мисис Райли видя дъното и на тая чаша. — Може да е отишъл да изгледа някое хубаво филмче, кой знае? Санта, ще имаш ли нещо против да си налея още едно?

— Айрини! Под масата ще паднеш, ей! Пък и да знаеш, пияници аз няма да запознавам с тоя мил човечец.

— Съвсем мъничко ще си налея. Нещо много ме друсат нервите тая вечер.

Мисис Райли си ливна едно огромно количество уиски в чашата и както сядаше, буквално смаза една от торбите с пържени картофки.

— О, господи, сега пък какво направих?

— Направи картофките на пюре, какво друго — малко троснато отвърна Санта.

— Ай, целите на трошки са станали! — заключи мисис Райли, като измъкна торбата изпод себе си и започна да разглежда сплескания целофан. — Колко ли стана вече, Санта? Игнациус каза, че тая вечер крадците стопроцентово ще ни нападнат, та по-раншко да се връщам.

— Ти пък, Айрини! Нали току-що дойде!

— Право да ти кажа, Санта, мене май не ми се ще да се запознавам с тоя дядко.

— Малко късно ми го казваш.

— Добре де, ама какво ще правиме ние с него? — съучастнически я попита мисис Райли.

— Успокой се, Айрини! Ти и мене ме изнерви. Вече съжалявам, дето те поканих! — Санта измъкна за малко чашата от ръцете на мисис Райли. — А сега ме чуй: артритът те мъчеше, и още как. А боулингът помогна. Нали така? Носът не си подаваше навън — все вкъщи с оня лудия, додето Санта не се намеси. Нали така? А сега, съкровище, от Санта следното да знаеш: както е тръгнало, сам-саминка ще си останеш, а и Игнациус ще ти се тръсне на ръцете. А оня дядко, чини ми се, и парички има. Пък и те харесва. — Санта изгледа мисис Райли право в очите. — Та той може и борча да ти изплати!

— Амиии?! — На мисис Райли това и през ум не й беше минало. Дядкото внезапно придоби известно очарование за нея. — Но дали при него всичко е наред?

— А как иначе? — ядоса се Санта. — Мислиш, че искам да събера приятелката си с мошеник, тъй ли?

Някой лекичко потропа на входната врата.

— Ой, бас държа, че това е той! — въодушеви се Санта.

— Кажи му, че е трябвало да си вървя, пиленце.

— А откъде ще излезеш, Айрини? Та той, човекът, е отпред, на входа!

— Отпред ли?

— Я да ида да погледна.

Санта отвори вратата.

— Хей, мистър Робишо! — провикна се тя в мрака към някого, когото мисис Райли не можеше да види. — Ние ви чакаме и приятелката ми, мисис Райли, току няма-няма, пък попита случило ли ви се е нещо, що ли? Е, хайде, влизайте и не стойте на студа.