Джон Тул - Сговор на глупци

— Заподозрян си!

— В кво съм заподозрян… — паникьоса се Джордж.

— Аха! — разпени се Манкузо. — Напълни гащите, а?

Той понечи да сграбчи ръката на Джордж, за да му сложи белезници, но онзи грабна „Утехата на философията“, която полицаят стискаше под мишница, и я запрати по главата му. Игнациус беше закупил голямото, луксозно и с ограничен тираж издание на английския превод и всичките петнайсет долара, които то струваше, се стовариха върху Манкузо, сякаш това не беше книга, а гигантски речник. Той се наведе да вдигне от земята монокъла, който междувременно бе паднал. Когато отново се изправи, видя как момчето бързо-бързо се изнизва през вратата на тоалетната с книгата в ръка. Щеше му се да го подгони, но главата му страхотно пулсираше. Върна се в кабинката си за кратък отдих, но го обзе още по-силно отчаяние. А какво обяснение щеше да даде на мисис Райли за книгата?

В чакалнята на автогарата Джордж отвори колкото можеше по-бързо касетката и измъкна обвитите в амбалажна хартия пакети, които беше оставил там на съхранение. Без да затваря вратичката, той излетя навън и запрепуска звънко по Канал стрийт към търговската част на града, като хвърляше по един поглед през рамо, за да види дали монокълът и брадата не са по петите му. Но зад него не се виждаше никаква брада.

Ама че лош късмет! Тоя таен агент цял следобед ще го търси и ще кръстосва автогарата. Ами утре? Там вече не беше безопасно; автогарата беше непристъпна.

— Мамка й мръсна на тая мис Лий! — изруга Джордж на глас. Все още вървеше колкото можеше по-бързо. Ако оная не беше толкова стисната, това нямаше да се случи. Можеше да уволни чистача-кука и тогава Джордж щеше както по-рано да си прибира пакетите в два часа. А какво стана сега? Едва-що не го арестуваха! И всичко това, защото трябваше да оставя стоката на автогарата, защото беше вързан с нея за по два часа всеки следобед. Къде можеше да се съхранява такова нещо? Пък и уморително беше да мъкнеш всичко със себе си цял следобед! А като майка ти не излиза от къщи, и там дори не можеш да отидеш…

— Стисната кучка, ей! — измърмори Джордж. Понамести пакетите, за да ги стисне още по-здраво под мишница, и забеляза, че освен тях носи и книгата, която беше взел от тайния агент. Кражба, и то от ченге! Хубава работа, няма що! Мис Лий му беше поръчала да й занесе книга. Джордж огледа заглавието — „Утехата на философията“. Е, сега имаше и книга.

Санта Баталия загреба от картофената салата, за да я опита, старателно облиза лъжицата с език и прилежно я постави на една салфетка до самата купа. И както си подцъкваше с език, за да измъкне парченцата лук и магданоз, загнездили се между зъбите й, тя се обърна към снимката на майка си, поставена върху полицата над камината:

— Акъла ще им взема! Никой не прави картофената салата като Санта!

Гостната в общи линии беше готова за забавата. Върху вехтия радиошкаф се мъдреха две половинки „Ърли таймс“ и картонена опаковка с шест бутилчици „Севън-ъп“. Грамофонът, който бе заела от племенницата, бе положен върху измития линолеум в центъра на стаята, а кабелът му се издигаше към полилея, където всъщност беше включен. Два гигантски плика с пържени картофки се мъдреха от двете страни на червения плюшен диван. Беше сгънала походното легло, а на един тенекиен поднос върху покривката отгоре му бе поставила едно отворено бурканче с маслини, от което стърчеше вилица.

Внезапно Санта взе снимката от полицата. На нея се виждаше жена от отдавна отминала епоха, жена с враждебно изражение на лицето, облечена в черна рокля и черни чорапи, застанала посред тъмна пътека с настилка от черупки на морски охлюви.

— Клетата ми майчица! — разчувства се тя и млясна една влажна целувка върху снимката. Мазните петна по стъклото показваха, че тези прочувствени изблици не са рядкост. — Не ти е било леко и на тебе, душко! — Двете въгленчета сякаш се оживиха — очите на сицилианката засвяткаха кръвнишки към Санта. — Ех, майчице, една-единствена снимчица си имам аз от тебе, и то — застанала на някаква си там пътека! Срамота!

Няма справедливост на тоя свят! Санта въздъхна и пльосна снимката върху полицата на камината сред фруктиерата с восъчните плодове, букетчето хартиени цинии, статуетката на Дева Мария и тази на Младенеца. После отиде обратно в кухнята, за да донесе лед и един от кухненските столове. Върна се с малка хладилна чанта за пикник, в която беше турила леда, домъкна и стола и се зае да наглася най-хубавата си пластмасова чашка пред портретчето на майка си върху полицата. Приликата със самата нея я накара да сграби снимката и отново да я разцелува, а кубчето лед в устата й изтрака по стъклото.