Джон Тул - Сговор на глупци

— Моля ти се, престани! — разпореди се мисис Ливай. — Повече нито думичка, разбра ли? Съвсем в твоя стил. Да я оставиш, с разстройство, да се оплете като пиле в кълчища!

— Лорънс Уелк още ли не се е появил на екрана? — внезапно попита мис Трикси.

— Още не, скъпа. Успокойте се!

— Ама нали е събота!

— Ще се появи, не се безпокойте. А сега ми разкажете какви сънища сънувате.

— Точно сега не си спомням.

— Е, напрегнете се де! — настоя мисис Ливай, като направи някаква отметка в тефтерчето си с позлатения автоматичен молив. — Трябва да опитате да си припомните, мис Трикси! Разсъдъкът ви се е деформирал, скъпа моя! Та вие сте като осакатена!

— Може да съм стара, ама не съм саката! — развика се мис Трикси.

— Видя ли, Флорънс Найтингейл 18 18 Флорънс Найтингейл (1820–1910) — английска обществена деятелка, основателка на съвременната школа и първото училище за медицински сестри (1860). — Б.пр. ? Само я раздразни — обади се мистър Ливай. — С помощта на всичко, което знаеш за психоанализата, ще видиш сметката и на малкото, което е останало в главата й. А на нея й се иска просто да се пенсионира и да се наспи.

— Своя живот ти вече съсипа! Недей и с нея да постъпваш така. Точно тя не бива да се пенсионира! А да направи нещо, че да се почувства желана, обичана, незаменима…

— Включвай си проклетия тренажор и я остави да си подремне!

— Смятам, че се разбрахме да оставим тренажора настрана.

— Остави я на мира! И мене също! Върви да се яхнеш на велоергометъра!

— Тихо, моля! — изкряска мис Трикси и потри очи.

— Пред нея трябва да си говорим мило един на друг — прошепна мисис Ливай. — Гръмогласието и препирните само още повече ще подровят почвата под краката й.

— Аз съм „за“. Млъкни и разкарай това престаряло и изкукало джезве кокали от „гимнастическото“ ни салонче!

— Точно така. Ти както винаги мислиш за себе си. Ех, ако можеше баща ти да те зърне днес! — Морскосините й клепки се попривдигнаха в знак на ужас. — Прояден от молците плейбой, който само за кефа си мисли!

— За кефа си ли?

— Я да млъкнете вие там! — закани се, мис Трикси. — Какво нещастие, че ме довлякохте тука, така де! А колко по-хубаво си беше при Гомес! Хубаво и тихо! И ако това е нещо като първоаприлски номер, хич не ми е смешен. — Тя изгледа мистър Ливай с протеклия си поглед. — Ти си оня кучи син, дето уволни Глория, нали? Клетичката Глория! Най-миличкото същество, с което съм работила в кантората!

— О, не! — въздъхна мисис Ливай и се обърна към съпруга си. — Значи си уволнил един-единствен човек, така ли? Ами тази Глория? Едно същество се държи с мис Трикси като с човек, като с приятел! Ти знаеше ли го това? Поинтересува ли се? О, не! „Панталони Ливай“ може и на Марс да хвръкнат, какво те интересува теб? И един ден на връщане от хиподрума минаваш оттам и изритваш Глория на улицата!

— Глория ли?! Никаква Глория не съм уволнявал!

— Уволни я! Уволни я! — наду гайдата мис Трикси. — Със собствените си очи видях! А клетичката Глория беше самата благост! Спомням си как ми даде чорапки и „лънчън мийт“.

— Чорапки и „лънчън мийт“ ли! — възкликна мистър Ливай и подсвирна. — О, боже!

— Точно така! — развика се мисис Ливай. — Присмивай се на това низвергнато създание! Само не ми казвай какво още си направил в „Панталони Ливай“, защото не ще мога да го понеса. Не, не бива да разказвам на дечицата за Глория. Едва ли ще разберат какво е това сърце, което носиш в гърдите си, защото са толкова невинни!

— По-добре хич и не се захващай да им разправяш за Глория — ядоса се мистър Ливай. — И ако тия дивотии продължат още малко, да знаеш, че набързо ще излетиш при майка си в Сан Хуан, за да се посмеете, да поплувате и да си потанцувате!

— Заплашваш ли ме?

— Млъкнете де! — озъби се вече на висок глас мис Трикси. — Още сега, начаса, искам да се върна в „Панталони Ливай“.

— Видя ли? — обърна се мисис Ливай към съпруга си. — Видя ли какво желание за работа? А ти искаш да я сломиш, като я пенсионираш! Моля те, Гюс, иди на лекар. Много зле ще свършиш!

Мис Трикси вече вдигаше от пода кесията, която бе взела със себе си като личен багаж.

— Хайде, мис Трикси — подвикна мистър Ливай, сякаш призоваваше домашната си котка. — Да се качваме в колата.

— Хвала тебе, боже! — въздъхна мис Трикси.

— Махни ръцете си от нея! — прогърмя гласът на мисис Ливай, на което съпругът й отвърна:

— Та аз дори още не съм станал!

Мисис Ливай отново накара мис Трикси да седне на дивана и рече: