— Тогава, моля те, върви си.
— Много дълго се заседя там.
— Престани, ако обичаш! Опитвам се да прочета едно писмо.
— Писмо ли? Кой ти писа?
— Драгоценната ми приятелка, мис Минкоф.
— Последното, което ми каза, беше, че заради нея са те уволнили от „Панталони Ливай“.
— Да, така е. Но не трябва да забравяш, че не е изключено това да е била завоалирана услуга. Новата ми работа може да се окаже доста подходяща.
— Ужас! — натъжи се мисис Райли. — Най-напред те уволниха от една мизерна чиновническа службица във фабрика, сега пък продаваш кренвирши по улиците! Едно ще ти река, Игнациус: дано само оня с хотдозите не вземе да те уволни. Знаеш ли какво каза Санта?
— Каквото и да е казала, то без съмнение е било крайно дълбокомислено и язвително. Макар че иначе бръщолевенията й се схващат едва-едва, и то като скверни нападки спрямо родния език.
— Тя каза, че някой трябва да те понашляпа.
— Звучи доста грамотно за нейните уста.
— А какво прави сега тая Мирна? — даде път на подозренията си мисис Райли. — И по какъв случай така се е разписала? Да се окъпе, това й трябва на нея.
— Психиката на Мирна е в състояние да понесе водата само ако я приема през устата.
— Какво?
— Престани да подвикваш като рибарка и се разкарай оттук, моля те. Не си ли сложила някоя бутилчица мискет да се пече във фурната? Остави ме на мира. Много ми е нервно.
— Нервно ли? Цял час киснеш в горещата вода.
— Вече трудно може да се каже, че е гореща.
— Тогаз излизай от ваната!
— А защо е толкова наложително да изляза от ваната? Майко, аз наистина не те разбирам! Нима не се намира нищо, което ти, като домакиня, да изгаряш от желание да сториш? Тази сутрин забелязах, че вестибюлът е покрит с валма от мъх, големи колкото бейзболни топки. Почисти този дом! Обади се на „точно време“ да си свериш часовника! Направи нещо! Легни да си подремнеш! Доста залиняла ми се виждаш напоследък.
— И си е така, момче. Разби ти сърцето на клетата си майчица! А какво ще правиш, ако взема, та се затрия?
— Не възнамерявам да участвам в този идиотски разговор. Можеш да го продължиш като монолог, ако желаеш. И на по-тих глас, защото трябва да се съсредоточа над новите оскърбления, които Мирна Минкоф е скалъпила в това писмо.
— Не издържам вече, Игнациус. Утре-другиден ще ме тресне някой удар и ще ме намериш просната в кухнята! Да, момче, ще видиш! И ще останеш сам-самичък на света. А след туй ще паднеш на колене и горко ще молиш бога да ти прости, че така си мъчил милата си, клета майчица!
Но от банята не долетя и стон. Мисис Райли очакваше да чуе поне как водата се разплисква или как прошумолява хартия, но вратата на банята все едно че бе врата на гробница. След една-две минути безплодно очакване тя й обърна гръб и се устреми към печката. А Игнациус, щом чу да се отваря вратата на фурната, отново се зачете в писмото.
Той каза: „С този глас, с характера си ти трябва често да се появяваш пред хората.“ Това момче наистина бе удивително! Хем мозъкът му сечеше като бръснач, хем беше истински мъж. Такъв джентълмен и толкова деликатен, направо да не можеш да повярваш! (Особено след като човек е общувал със Самюъл, който бе предан на делото и неустрашим, но доста гръмогласен, пък и малко дръвник си падаше.) Никога не съм срещала по-самоотвержен човек в борбата с реакционните идеи и предразсъдъците от този певец на народни песни! Най-добрият му приятел, както сам каза, бил негър абстракционист и създавал великолепни протестни цапаници, изпълнени с предизвикателство, а понякога дори нарязвал с ножа платното си на лентички. Връчи ми и един блестящ памфлет, който описва в подробности как папата се опитва да натрупа ядрен арсенал. Този памфлет ми отвори очите и аз веднага го препратих на редактора на „Нова демокрация“, за да го подпомогна в борбата му срещу църквата. Това момче беше написало и нещо грандиозно срещу белите англосаксонски протестанти. Изразяваше омразата си към тях. Искам да кажа, акълът му сечеше не на шега.
На следващия ден той ми се обади. Дали съм щяла да имам нещо против да изнеса лекция пред групата за социални промени, която възнамерявал да образува някъде си в Бруклин? Бях покорена! В този свят на максимата „око за око, зъб за зъб“ е такава радост да срещнеш приятел… ама искрен и истински приятел… или поне така си мислех. Казано с две думи, установих, и то от опит, че и при лекциите е както в шоубизнеса — кушетката и т.н. Разбираш ли какво искам да кажа?
Читать дальше