Джон Тул - Сговор на глупци

— Колко пари задигна?

— Пари ли? Пари не бяха похитени. За щастие такива нямаше, тъй като не бях успял да продам нито една от тези вкуснотии. Открадна хотдозите! Да, но очевидно не всичките. Като се посъвзех, аз проверих в количката. Мисля, че там все още има един-два.

— Такова нещо досега не бях чувал!

— Навярно е бил много гладен. Навярно подрастващият му организъм е имал крещяща нужда от насищане с известни витамини. Човешкото стремление към храна е приблизително равно на стремежа към полово общуване. Щом при изнасилванията се използува оръжие, защо то да не се използува и при кражбите на хотдози? Не виждам нищо необичайно.

— Само глупости говориш.

— Аз ли? Този инцидент е социологически обоснован. Вината изцяло принадлежи на обществото, в което живеем. Младежът, докаран до състояние на лудост от съблазните на телевизионните предавания и от сладострастната периодика, явно си е общувал с традиционномислещи девойченца, които са отказали да вземат участие в програмите, плод на развинтеното му сексуално въображение. Следователно незадоволените му плътски желания са търсили сублимация в храната. За жалост жертвата бях аз. Но трябва да благодарим богу, че това момче е потърсило отдушник именно в храната. В противен случай още там, на място, щях да бъда изнасилен!

— Само четири е оставил — рече старецът, зареял поглед в кладенчето на тенекиения хотдог. — Копелето му недно! Как ли е успяло да ги отнесе?

— Ей богу, не зная — отвърна Игнациус, а след това добави възмутено: — Когато дойдох на себе си, намерих капака на количката отворен. И естествено, никой не ми помогна да стана на крака! Бялата престилка ме правеше белязан — продавач, тоест парий.

— А защо не вземеш да опиташ пак?

— Какво?! Нима сериозно смятате, че в сегашното си състояние отново ще поема по улиците, за да си прося отново да ме ограбят? Твърдо съм решил да връча десетте си цента в ръцете на трамвайния кондуктор. А остатъка от деня възнамерявам да прекарам в гореща вана, като по този начин се опитам да възвърна нормалния си облик.

— Тогава ха утре пак да дойдеш и да опиташ, а? — попита с надежда старецът. — Наистина ми трябват продавачи.

Игнациус прекара известно време в размисъл относно предложението, като внимателно оглеждаше белега върху носа на стареца и шумно се оригваше. Поне щеше да работи. А това пък щеше да удовлетвори майка му. Работата не беше свързана с надзор или тормоз. Той се изкашля, оригна се и по този начин тури край на размишлението:

— Ако все още функционирам утре заран, то вероятно ще се върна. Не мога да предвидя по кое време точно ще пристигна, но във всеки случай мисля, че можете да ме очаквате.

— Чудесно, синко! — зарадва се старецът. — Викай ми мистър Клайд.

— Така и ще ви наричам — каза Игнациус и облиза една троха, появила се в крайчеца на устата му. — Между другото, мистър Клайд, възнамерявам да се прибера с престилката, за да докажа на майка си, че съм започнал работа. Разбирате ли, тя страшно много пие и се налага непрестанно да я уверявам по някакъв начин, че притокът на средства, вследствие на моя труд, не ще бъде прекратен, тоест че не са застрашени доставките на спиртни напитки. Животът ми е доста мрачен. Вероятно някой ден ще ви го опиша и в детайли. За момента обаче държа да споделя с вас някои неща по отношение на клапата ми.

— Клапа ли?!

— Да.

Без да вижда нищо, Джоунс разхождаше по тезгяха една гъба. За пръв път от толкова време насам Лана Лий бе отишла на пазар, но преди да тръгне, шумно и предупредително заключи касата. След като понамокри бара, Джоунс запрати гъбата обратно в кофата, седна в едно сепаре и направи опит да разгледа последния „Лайф“, който Дарлин му беше дала. Запали цигара, но от облака дим списанието съвсем престана да се вижда. Най-доброто осветление за четене в „Нощна веселба“ беше малката лампа на касата, така че Джоунс отиде до бара и я запали. И тъкмо бе започнал да разглежда снимките от коктейла на „Сийграм“, когато Лана Лий влезе в заведението.

— Знаех си, че не трябва да те оставя тук сам — рече тя, докато вадеше от чантата си кутийка тебешири и я слагаше в шкафчето под бара. — Какво правиш с касата ми, дяволите да те вземат? Я почвай пода!

— Него вече го свърших. Специалист по подовете ше ставам. Нали миението и брисането ни е в кръвта на нас, брикетите, та ми иде отръки. Все едно че кльопам или дишам. Бас държа, че бутнеш ли в ръцете на едногодишно негърче метлата, ще си съдере задника от метене! Уау!