Джон Тул - Сговор на глупци

— И какво значение има?

— Огромно, сър! — развика се Игнациус. — Преклонението пред мерзости като „Пуйка в сламата“ е в основата на съвременната дилема!

— Бе ти откъде се взе? Какво искаш?

— Имате ли мнение за обществото, което приема „Пуйка в сламата“ за един от стожерите на своята култура?

— Кой го мисли това?

— Всички! Най-вече народните певци и третокласните учители. Нечистоплътните студенти и прогимназистите я пеят като заклинание! — Игнациус се оригна. — Убеден съм, че ще хапна още една от тези вкуснотии.

След четвъртия хотдог Игнациус прокара знаменития си розов език около устата и мустаците и се обърна към стареца: — Отдавна не си спомням да съм се чувствал така удовлетворен. Какъв късмет, че попаднах тук! А ми предстои ден, изпълнен бог знае с какви ужасни! Понастоящем съм безработен и ме изстреляха да диря работа. Със същия успех можех да тръгна да диря и Христовия потир. Вече цяла седмица се щурам из центъра. Ясно е, че не съм достатъчно извратен, за да покрия стандартите на съвременния работодател.

— Не ти се усмихва щастието, а?

— Как да ви кажа, тази седмица се отзовах само на две обяви. Има дни, в които докато стигна Канал стрийт, и вече съм напълно омаломощен. Превъзмогвам тези мигове, ако успея да се завлека до някое кино. Всъщност вече изгледах филмите, които дават в центъра, и тъй като всички са до такава степен оскърбителни, че заслужават запрещение навеки, идната седмица се очертава да бъде особено безинтересна.

Старецът погледна към Игнациус, после към огромния казан, към газовата печка, към изпомачканите си колички и най-накрая рече:

— Веднага мога да те наема.

— Благодаря ви много — отвърна снизходително Игнациус, — но не бих могъл да работя тук. Този гараж е невероятно влажен, а аз, освен към множество други заболявания, съм предразположен и към такива на дихателните пътища.

— Няма да работиш тук синко, навън ще разнасяш.

— Какво?! — прогърмя Игнациус. — От сутрин до вечер да стоя на дъжда и снега?!

— Не вали сняг тъдява.

— Вали, макар и рядко. Вероятно тъкмо като затикам някоя количка, и ще завали. И без съмнение ще ме намерят замръзнал в канавка, ледени висулки ще се климбуцат от всички отвори на тялото ми, а бездомните котки ще се завират в мен, за да поемат топлинката и от последния ми дъх. Не, благодаря ви, сър. Налага се да тръгвам. Май имах някакъв ангажимент.

Игнациус погледна разсеяно малкия си часовник и установи, че той пак е спрял.

— Поне за мъничко — замоли се старикът. — Един ден само опитай, а? Страшно ми трябват продавачи!

— Един ден ли? — попита Игнациус в недоумение. — Цял ден?! Не мога да пилея ценното си време. Къде ли не трябва да ходя и с кого ли не трябва да се срещам.

— Добре тогава — обади се старикът твърдо. — Плати ми един долар за сандвичите.

— Не искам да ви плаша, но май се налага да ме черпите. Било вие, било гаражът или който и да е там. Снощи онази детективка майка ми открила в джобовете ми няколко билета за кино с откъсната контрола и днес ми даде само пари за път.

— Ще извикам полиция!

— О, боже мой!

— Плащай! Плащай или ей сега прибягвам до закона!

Старецът сграби дългата вилица и чевръсто опря двата й проядени зъба в гърлото на Игнациус.

— Увреждате вносния ми шал!

— Давай парите си за път!

— Не мога да вървя пеша чак до Константинопъл стрийт.

— Вземи такси. Все някой у вас ще плати на шофьора, като стигнеш.

— Сериозно ли мислите, че майка ми ще повярва, като й кажа, че някакъв старец ме е нападнал и ми е обрал стотинките?

— Няма да се оставя пак да ме ограбят! — разпени се старикът и окъпа Игнациус в слюнки. — Винаги така става при търговията с кренвирши! Все някой ще прецака продавача на хотдог или бензинджията! Никой не ни бръсне за слива!

— Твърдението ви е съвсем невярно, сър. Няма друг, който повече да уважава продавачите на хотдог от мен. Те извършват една от малкото смислени услуги в нашето общество. Да ограбиш продавач на хотдог, е деяние символично. Кражбата е продиктувана не от алчност, а по-скоро от желанието да принизиш продавача.

— Затваряй си тлъстите джуки и плащай!

— Доста непреклонен сте за възрастта си. Но и аз няма да вървя пеша до другия край на града. По-скоро ще се оставя да умра от ръждясалата вилица.

— Добре, приятелче, сега ме чуй. Ще се спазарим с теб. Ще побуташ една от количките около час и ще бъдем квит.

— Не трябва ли да разполагам с медицинско или нещо подобно, издадено от Министерството на здравеопазването? Може да имам нещо под ноктите си, което да действа омаломощаващо на човешкия организъм. А между другото, всичките си продавачи ли наемате по този начин? Подобна практика едва ли е в крак със съвременните изисквания. Имам чувството, че ме отвличат в упоено състояние. Опасявам се да попитам как уволнявате служителите си.