Джон Тул - Сговор на глупци

— Не ще и питане.

— Но положението й отново може да се влоши, когато разбере как си постъпил с онзи млад активист. Убедена съм, че децата окончателно и безвъзвратно ще се обърнат срещу теб. Те са тъй нежни и състрадателни, досущ като мен, преди да ме докараш до това оскотяване…

— Оскотяване ли?!

— Моля те. Нито думичка сарказъм! — предупреди жестът на пръстите с морскосините нокти откъм клатушкащия се и ондулиращ тренажор. — Ще получа ли мис Трикси, или децата да получат писмото?

— Ще я получиш — рече в заключение мистър Ливай. — Сигурно и нея ще се опиташ да климбуцаш на това чудо и нищо чудно да й счупиш я крак, я…

— Не намесвай тренажора!

Компанията „Разносна търговия с райска стока“ се помещаваше в бивша авторемонтна работилница, в мрачния приземен етаж на иначе неизползвана учрежденска постройка на Пойдрас стрийт. Вратите на гаража обикновено стояха отворени и по този начин предлагаха на минувачите големи дози парлива миризма на кипнали кренвирши, горчица, а също и на цимент, просмукан от автомобилните смазки и масла, които дълги години се бяха отцеждали и капали от разните хармъни и хипмобайли. Мощната воня на „Райската стока“ понякога караше озадачените и замаяни минувачи да заничат през отворената врата на мрачния гараж и погледите им се заковаваха върху цяла ескадра огромни тенекиени хотдози, възкачени на велосипедни гуми. Това едва ли можеше да се нарече колекция от превозни съоръжения. Някои от тях бяха доста поочукани. Един беше тъй смачкан и полегнал настрана, че единственото му колело бе застанало хоризонтално над него — свидетелство за пътнотранспортно произшествие.

Сред забързалите се в ранния следобед покрай „Разносна търговия с райска стока“ пешеходци бавно се поклащаше една страховита фигура. Това бе Игнациус. Той спря пред тесния гараж, подуши изпаренията и огромната сетивна наслада, която те му доставиха, накара подаващите се от ноздрите му космици тутакси да започнат да анализират, каталогизират, категоризират и класифицират миризмите на кренвирши, горчица и смазочни материали. Вдъхна дълбоко и се запита дали не усети и по-изисканото, нежно ухание на хлебчета. Погледна белите ръкавички, т.е. стрелките на часовника си „Мики Маус“, и разбра, че е обядвал само преди час. Но привлекателните аромати предизвикаха обилно слюноотделяне.

Той влезе в гаража и се огледа. В ъгъла един старец вареше кренвирши в огромен ресторантски казан, в сравнение с който газовата печка, на която бе положен, изглеждаше като мъниче.

— Простете, сър! — провикна се Игнациус. — Извършват ли се тук продажби и на дребно?

Сълзящите очи на стареца се обърнаха към внушителния посетител.

— Какво искаш?

— Бих желал един от вашите хотдози. Доста апетитни са на мирис. Та се чудех ще бъде ли възможно да закупя един-едничък.

— Разбира се.

— А ще може ли сам да си го избера? — попита Игнациус, като надникна в казана. Кренвиршите клокочеха и се мятаха нагоре-надолу из кипящата вода, подобно на увеличени и изкуствено оцветени чехълчета. Дробовете му се изпълниха с пикантния, стипчив аромат. — Нека си представим, че съм в луксозен ресторант и че това е басейнчето с раците.

— На̀ ти вилица — рече старецът и му подаде някакво разкривено и ръждясало подобие на харпун. — И си пази ръцете от водата. Като киселина е. Виж само на какво е направила вилицата.

— Олеле! Доста поналютват — обърна се Игнациус към стареца след първата хапка. — Какви ли са съставките им?

— Гума, зърно, карантия… Знам ли? Лично аз не ги и близвам.

— Странно, но просто те привличат — отбеляза Игнациус и се покашля, за да си прочисти гърлото. — Още отвън си рекох: да, носните ми власинки разпознаха нещо уникално.

Игнациус дъвчеше дивашки, но с блаженство, оглеждаше белега върху носа на стареца и слушаше свирукането му.

— Не чувам ли мелодия на щрайх от Скарлати? — най-сетне попита той.

— Мислех, че си свиркам „Пуйка в сламата“.

— Тъй много се надявах, че сте запознат с творчеството на Скарлати! Той бе последният истински музикант — заключи Игнациус и възобнови яростната атака срещу дългия хотдог. — С очевидните си музикални заложби сте могли да се захванете с нещо по-значимо.

Игнациус продължи да дъвче, а старецът продължи да си подсвирква фалшиво. По едно време Игнациус пак продума:

— Вероятно сте останали с впечатлението, че „Пуйка в сламата“ е значително творение на американския дух. Но ще трябва да ви разочаровам. Това е една дисонансна мерзост.