Джон Тул - Сговор на глупци

— Доста ядове си имаме и без да ни пъхат в пандиза.

— Върнете се! Не сме свършили! Ако искате, може да се заемете с мис Трикси! — бясно крещеше Игнациус подире им, но процесията продължи безмълвно и решително надолу по стълбите в посока към фабриката. Най-накрая, зад последния радетел за мавританско достойнство, вратата се затвори.

Полицаят Манкузо погледна часовника си. Цели осем часа беше седял в тоалетната на автогарата. Време бе да върне костюма в участъка и да си иде вкъщи. През целия ден никого не беше арестувал, а отгоре на това май беше и настинал. Студено и влажно бе в кабинката. Той кихна и се опита да отвори вратата, но тя не поддаде. Разклати я, забърника несръчно из ключалката, но се оказа, че тя е заяла. След още малко тропане и блъскане извика: „Помощ!“

— Значи така, Игнациус, уволниха те!

— Моля те, майко, вече съм на края на силите си. — Игнациус пъхна под мустаците си бутилката тоник и звучно и с бълбукане я засмука. — Ако смяташ сега да ми опяваш, те и съвсем могат да ме напуснат.

— Такава дребна канцеларска службица и да не можеш да се задържиш на нея! При цялото си образование!

— Мразеха ме и ме презираха — рече синът й и с обидено изражение изгледа кафявите стени на кухнята. Извади с пукот езика си от гърлото на бутилката и се оригна на плодов тоник. — В края на краищата поне стана ясно, че Мирна Минкоф е виновна за всичко. Нали знаеш какви неприятности създава…

— Мирна Минкоф ли? Я не ми пробутвай тия дивотии! Момичето е в Ню Йорк! Знам си те аз! Какви ли си ги надробил в „Панталони Ливай“!

— Превъзходството ми ги смущаваше.

— Я ми подай вестника. Ще прегледам обявите.

— Възможно ли е това? — прогърмя Игнациус. — Нима отново ще ме запокитят в бездната? Очевидно ти си проиграла на боулинг цялото си човешко състрадание. Ще трябва поне една седмица да бъда на легло под постоянни грижи, преди да мога пак да се изправя на крака.

— Добре, че спомена леглото. Какво стана с чаршафчето ти, а?

— Ей богу, и хабер си нямам. Навярно са го откраднали. Предупредих те, че има апаши.

— Значи мислиш, че някой се е вмъкнал вкъщи само за да открадне един от лекьосаните ти чаршафи?

— Ако малко по-съзнателно си гледаше прането, описанието на чаршафа щеше да е някак по-различно.

— Добре. Подай ми вестника.

— Нима действително ще правиш опит да четеш на глас? Съмнявам се, че в този момент организмът ми ще понесе подобна травма. При все това, зачел съм се в една много интересна статия за мекотелите в научната рубрика.

Мисис Райли грабна вестника и в ръцете на сина й останаха само две малки парченца.

— Майко! Дали тази отвратителна изява на неприлично държане не е един от плодовете на дружбата ти с боулингиращите сицилианци?

— Млъкни, Игнациус! — подвикна майка му, докато чевръсто ровеше страниците с обяви. — Утре заран отиваш и се качваш на трамвая с птиците!

— Ъъъ? — обади се рязко Игнациус. Чудеше се какво ли би могъл да напише сега на Мирна. Филмът, изглежда, бе съсипан, а да се излага на хартия злополучната акция, не бе възможно. — Та какво каза, ненагледна ми майчице?

— Казах, че се мяташ на трамвая! — кресна мисис Райли.

— Това звучи добре.

— Когато се върнеш, да си назначен на нова работа!

— Фортуна явно е решила пак да завърти надолу.

— Какво?

— Нищо…

Мисис Ливай се беше проснала по очи на автоматизирания тренажор, чиито сегменти леко подръчкваха закръгленото й тяло, като натискаха и мачкаха меката бяла плът, подобно на нежен фурнаджия. Беше го обгърнала отдолу с ръце и се държеше здраво.

— Ооох! — простена тя с явно задоволство, като леко захапа сегмента, който беше под лицето й.

— Я го изключи това — прозвуча гласът на мъжа й някъде зад нея.

— Какво? — Мисис Ливай повдигна глава и се огледа унесено. — Ти защо си тук? Мислех, че ще останеш в града, докато свършат състезанията.

— Промених решението си, ако не възразяваш.

— Естествено, че не възразявам. Прави каквото искаш. Недей да чакаш инструкции от мен. Забавлявай се. Изобщо не ме интересува.

— Прощавай! Не исках да прекъсвам заниманията ти с тренажора.

— Ако нямаш нищо против, нека да не го намесваме.

— Извинявам се, ако съм казал нещо лошо по негов адрес.

— Просто не го намесвай. Това е всичко. Опитвам се да бъда мила. И не започвай да спориш, ако обичаш.

— Пусни го пак това проклето чудо и млъкни! Ще взема един душ.

— Виждаш ли? Вдигаш много шум за нищо. И не изкарвай върху мен комплексите си за вина.