Джон Тул - Сговор на глупци

Вратата се затвори. Той коленичи, подпря се с ръце и започна да лази към ръба на масата. После се позавърна и след продължително маневриране с крайниците успя да седне на ръба и като забеляза, че краката му висят само на няколко сантиметра от пода, реши да рискува и да скочи. Но между отделянето от масата и приземяването камерата се изхлузи от рамото му, стовари се на цимента и изпука като на строшено. Филмовите й вътрешности се изсипаха на пода. Игнациус прибра филма, натисна копчето, което я привеждаше в действие, но нищо не се случи.

— Какво пеят тези изроди? — попита той празната фабрика, като се мъчеше да натъпче метър по метър филмовата лента в джоба си.

Като влачеше подире си размотания филм, Игнациус се понесе към вратата и влезе в канцеларията. Двете жени, с каменни изражения, излагаха опаката страна на лекьосания чаршаф пред объркания Гонзалес. Притворили очи, хористите унесено натрапваха песнопението си на околните. Игнациус се провря през бойната дружина, която добронамерено се мотаеше из покрайнините на сцената, и се озова пред бюрото на завеждащия кантората.

Мис Трикси го съгледа и попита:

— Какво става, Глория? Какво търсят тук всички работници от фабриката?

— Бягайте, докато все още може, мис Трикси! — тържествено и сериозно й отвърна той.

— Не те чувам — проплака мис Трикси и го сграбчи за ръката. — Това е шоу, в което всички се маскират като негри, нали?

— Марш да развяваш съсухрените си телеса на тоалетната! — свирепо изкрещя Игнациус.

Мис Трикси се затътри навън.

— Е? — обърна се Игнациус към Гонзалес, като размести двете жени така, че завеждащият да може да види какво всъщност е написано върху лицевата страна на чаршафа.

— Какво означава това? — запита Гонзалес, докато четеше надписите по знамето.

— Отказвате ли да помогнете на тези хора?

— Да им помогна ли? — уплашено попита завеждащият. — Какво имате предвид, мистър Райли?

— Имам предвид, че носите вина за прегрешения спрямо обществото!

— Моля?! — Долната устна на Гонзалес започна да трепери.

— Атака! — изрева Игнациус. — Този човек е лишен от каквото и да е милосърдие!

— Ти не му даде думичка да каже — отбеляза едната от недоволните преносителки на чаршафа. — Я остави и мистър Гонзалес да каже нещо!

— Атака! Атака! — отново изрева Игнациус, дори още по-яростно този път. Синьо-жълтеникавите му очи хвърляха мълнии и аха, да изскочат от орбитите си.

Някой запрати без особен ентусиазъм верига по кантонерките, тя изсвистя и събори бобчетата по земята.

— Видяхте ли сега какво направихте?! — възропта Игнациус. — Кой ви каза да поваляте тези посаждения?

— Ти изкрещя „атака“ — отвърна притежателят на велосипедната верига.

— Спрете незабавно! — изрева Игнациус към друг един, който безучастно разсичаше с джобно ножче от горе на долу табелата ОТДЕЛ ПРОУЧВАНИЯ И СПРАВКИ — И. ДЖ. РАЙЛИ, УРЕДНИК. — Какво правите бе, хора?

— Ами нали изкрещя „атака“ — обадиха се няколко гласа.

— Прекратете тази отвратителна песен! — кресна Игнациус към хора. — Такива нечувани сквернословия никога досега не са изтезавали слуха ми!

Хористите замлъкнаха, но изглеждаха обидени.

— Не разбирам какво правите — обърна се завеждащият към Игнациус.

— О, занемей, двуличнико, монголоиде!

— Ние се връщаме във фабриката — сърдито отвърна екзалтираната отговорничка на хора. — Ти не си стока. Че те търси полицията — търси те, това е ясно вече.

— Така си е — присъединиха се още неколцина.

— Моля, почакайте малко — замоли се Игнациус. — Някой трябва да нападне Гонзалес. — Той огледа бойната дружина. — Този с тухлата! Ела тук и го чукни малко по главата.

— С това никой няма да удрям — отвърна онзи. — А полицейското ти досие сигурно е километрично.

Двете жени запратиха с погнуса чаршафа на пода и тръгнаха след хора, който вече се изнизваше през вратата.

— Къде хукнахте така?! — избоботи Игнациус, като се давеше от бяс и лиги.

Без да кажат нито дума, бойците последваха хористите и двете знаменоски. Игнациус забърза, кандилкайки се подир тях, сграбчи едного за ръката, но онзи се извърна, замахна към него сякаш да пропъди комар и каза: