Джон Тул - Сговор на глупци

— Я кажи бе, мъжки, как изглежда тоя хитрец, дето ще ви спасява? — полюбопитства Джоунс.

— Огромен и дебел, с ловджийска шапка, дето не я сваля по цял ден.

Очите на Джоунс аха, и да изхвръкнат иззад очилата.

— А ловджийската шапка зелена ли е? Зелена е, нали?

— Да. А ти откъде знаеш?

— Уау! — възкликна Джоунс. — Вие, хора, яко сте я загазили. Полицията вече го търси тоя изрод. Той една вечер и в „Нощна веселба“ дойде и почна да разправя на оная мацка Дарлин за някакъв си рейс.

— Брей, я гледай ти — обади се другият. — Той и на нас ни ги разправя за рейса, че веднъж влязъл с него направо в джигера на мрака.

— Само той ще е. Я да стоите настрана от него. Полицията го търси. Горките вие черните, всичките ще ви набутат в пандиза! Уау!

— Ще взема да го питам — рече мъжът. — Не ща аз пандизчии да ме мъкнат по демонстрации.

Както обикновено Гонзалес пристигна рано в „Панталони Ливай“. Символично, с една и съща клечка, запали малката печица и филтърната си цигара — двете факли, които бележеха началото на новия работен ден. А после се унесе в ранно утринни размишления. Предишния ден мистър Райли бе прибавил нови щрихи в кантората. По протежение на тавана, свързали електрическите крушки, се климбуцаха бледоморави, сиви и жълтокафеникави ленти от разтегателна хартия. Кръстът, табелите и лентите напомняха на завеждащия кантората коледна украса и леко го разчувстваха. С радост извърна поглед към мястото, което се обитаваше от мистър Райли, и забеляза бобчетата, които така поривисто растяха, че извитите им надолу стъбълца вече се провираха през дръжките на чекмеджетата. Гонзалес се зачуди как успяваше служителят да води архивата, без да накърни целостта на нежните израстъчета. Потънал в размисъл над тази чиновническа загадка, той се стресна, когато мистър Райли връхлетя като торпедо през вратата.

— Добро утро, сър! — отсече Игнациус, а забрадката шал напето се развиваше, сякаш бе семеен флаг на мобилизиран шотландски род. През рамо бе преметнал евтина кинокамера, а под мишница носеше един вързоп, който се оказа чаршаф, навит на топка.

— Днес доста подранихте, мистър Райли.

— Какво имате предвид? Аз винаги пристигам по това време!

— Е, разбира се — отвърна хрисимо Гонзалес.

— Или мислите, че предумишлено съм подранил?

— Не. Аз…

— Кажете го открито, сър. Защо сте тъй чудато подозрителен? Параноята буквално проблясва в очите ви.

— Какво казахте, мистър Райли?

— Чухте ме какво казах — отвърна Игнациус и се затътри към фабриката.

Гонзалес направи опит да се съвземе, но го смутиха някакви звуци, наподобяващи възгласи, които се носеха откъм фабриката. Сигурно, рече си той, някой от работниците е станал баща или пък е спечелил от лотарията. А щом работниците не го безпокояха, и той бе готов да им отвръща със същото. За него те бяха само част от „телесната същност“ на „Панталони Ливай“, която нямаше нищо общо с „мозъчния център“. Не му бяха поверени, та да се притеснява — те бяха под пиянския надзор на мистър Палермо. Завеждащият възнамеряваше веднага щом набереше необходимата смелост, възможно най-тактично да смъмри мистър Райли за огромното количество време, което прекарваше във фабриката. Пък и напоследък мистър Райли бе станал някак хладен и неприветлив, а Гонзалес се ужасяваше от мисълта за сблъсък с него. Краката му се вцепениха, като си представи как ако една от мечешките лапи се стовареше отвесно върху главата му, щеше да го забие като кол в пода на кантората, а от този под всичко можеше да се очаква.

Четирима работници бяха обгърнали гигантските бутове шунка, сиреч бедрата на Игнациус, и с огромни усилия го издигаха към една от кроячните маси. А над главите на носачите си той ревеше напътствия, сякаш ръководеше товаренето на възможно най-рядка и скъпоценна стока.

— Дай нагоре и надясно! А така! Нагоре! Нагоре! Внимавайте! Бавно! Здраво ли държите?

— Да — отвърна му един от онези, които го издигаха.

— Не ми изглежда да е много здраво. Моля ви! Изпадам в състояние на тотално безпокойство!

Работниците наблюдаваха с интерес как носачите залитат напред-назад под скъпоценния товар.

— А сега назад! — нервно се провикна Игнациус. — Назад, докато масата не дойде точно под мен!

— Не се тревожи, мистър Райли — едва-едва простена един от носачите. — Насочили сме те към масата.

— Което въобще не е така — отвърна му Игнациус, а туловището му се сблъска с една колона. — Ох, боже мой! Изкълчихте ми рамото!