Джон Тул - Сговор на глупци

Но дори самият той съзнаваше, че репутацията му на светски и словоохотлив човек нямаше да го спаси, ако се окажеше в невъзможност да си припомни каквото и да било за Лир и Артур, освен факта, че първият е имал няколко деца. Талк остави цигарата си в пепелника и отново се залови с най-долното чекмедже. На дъното му имаше купчина стари листове, които не бе прегледал кой знае колко обстойно при първото преравяне. Той ги постави в скута си и като ги запрелиства един по един, установи, че както и предполагаше, това бяха предимно съчинения, които не бе върнал обратно и които се бяха насъбирали тук повече от пет години. Погледът му попадна върху един грапав пожълтял лист от бележник, върху който с червен молив бе написано:

Пълното ви невежество в областта на онова, което тръбите, че преподавате, заслужава смъртно наказание! Едва ли сте чували, че св. Касиан от Имола е загинал, когато собствените му ученици го намушкали с перата си. Неговата достойна за един мъченик смърт го направила светец, покровител на учителите.

Моли го за прошка ти, заблудени глупако, ти, тенисоапелиращи, ти, голфоиграещи, коктейлопресушаващи псевдопеданте, тъй като наистина се нуждаеш от небесен покровител! При все че твоите дни са преброени, не ще да паднеш като мъченик, тъй като не изповядваш никаква свещена кауза, а ще умреш като истинско магаре, каквото си и в действителност!

На последния ред беше изрисуван меч.

— Интересно, какво ли стана с него? — рече на глас доктор Талк.

Странноприемницата на Мати се намираше на едно ъгълче в квартал „Каролтън“, където, след като в продължение на десетина километра река Мисисипи и авеню Сейнт Чарлс се бяха движили успоредно, те най-сетне се засрещаха и авенюто свършваше. Та тук се образуваше един ъгъл — булевардът и трамвайните релси съставляваха едното му рамо, а реката, дигата и жп релсите — другото. Вътре в ъгъла се помещаваше самостоятелно кварталче. Въздухът бе наситен с тежката и задушлива миризма от фабриката за спиртни напитки на брега и по време на горещите летни следобеди, когато вятърът духнеше откъм реката, човек имаше чувството, че всеки момент ще се задуши. Кварталчето се бе появило случайно преди около един век, но и днес не можеше да се похвали с градски вид. След като другите улици пресечаха Сейнт Чарлс и навлезеха тук, асфалтът постепенно започваше да преминава в паваж. Това бе всъщност едно малко провинциално градче, което притежаваше дори няколко обора; един изолиран микрокосмос под формата на селце сред големия град.

Странноприемницата на Мати не се различаваше от съседните сгради — тя беше ниска, небоядисана, а и стените й не бяха кой знае колко отвесни. Леко се бе килнала надясно, сякаш се навеждаше към жп линиите и реката. Но фасадата й бе направо неуязвима — облицована с тенекиени реклами на различни видове бира, цигари и безалкохолни напитки. Дори табелката с менюто на вратата рекламираше някакъв вид хляб. Това заведение беше нещо средно между кръчма и бакалница, като бакалският асортимент се състоеше главно от ограничен подбор хранителни стоки, безалкохолни напитки и консерви. До бара стоеше голям хладилник, който съхраняваше няколко килограма осолено месо и салам. Нямаше и никакъв Мати; кроткият, тъмен, с цвят на кафе с мляко собственик — мистър Уотсън, бе единственият господар на оскъдния асортимент.

— Лошото идва, като не успееш да си фанеш занаят — разправяше Джоунс на мистър Уотсън. Той се беше разположил на един дървен стол и бе наврял под него краката си, подобно на щипки за лед, готови всеки момент да вдигнат стола и нагло да го отнесат пред старческите очи на собственика. — Малко нещо да можех да правя, нямаше да й търкам пода на тая дърта брантия.

— Бъди разумен — вяло му отвърна мистър Уотсън. — И се дръж добре е жената.

— Кво? Ай-ааа! Ти нищо не разбираш бе! Аз бачкам заедно с една птица ! Ти щеше ли да бачкаш с птица, а? — Джоунс пусна струйка дим над бара. — Виж кво, радвам се, че на момичето му дават път да се покаже. Отдавна се трепе тя за тая дърта гад. Заслужила си го е. Ама бас държа, че птицата изкарва повече от мене. Уау!

— Мирувай, Джоунс.

— Уау! Ама ти вярно си бил много смотан — добави Джоунс. — А и нямаш кой да ти търка пода. Що? Я кажи де.

— Не си навличай беля на главата.

— Бе ти точно като оная дъртофелница ги плямпаш. Колко жалко само, че не се познавате! Ше си падне по тебе и ше ти каже: „Ей, момче, ти май си от едновремешните тъпи негри, дето цял живот ги търся.“ Ше ти каже и: „Ей, какъв сладур си само! Я да ми лакираш пода и да ми боядисаш стените, а? Толкова си сладък! Я да ми изтъркаш кенефа и да ми лъснеш обувките, а?“ А ти ше й речеш: „Да, госпожо. Слушам, госпожо. Мирувам си аз.“ Ше има да ти се пръска задникът, значи ше падаш от полилеите, като бършеш прах, а току-виж, се домъкнала и още някоя курва, нейна приятелка, за да сравнят цените. Лий ше ти запрати някое петаче в краката и ше ти кресне: „Хей, момче! Това, дето го вършиш, на нищо не прилича! Дай си ми петачето, преди да съм повикала полицията!“ Ай-ааа!