Джон Тул - Сговор на глупци

Тук трябва да направя пояснение. Някога, като студент, при едно от случайните си посещения в университета се натъкнах в бюфета на момиче от по-долните курсове — гръмогласно и нагло същество от Бронкс, някоя си Мирна Минкоф. Тази веща в публичните събрания особа бе привлечена към масата, над която аз председателствах благодарение на неповторимостта и магнетизма на собствената ми личност. И когато в течение на разговора блеснаха великолепието и оригиналността на моя светоглед, тази хубостница тръгна да ме напада по всички линии, дори по едно време започна и доста поривисто да ме рита под масата. Аз я запленявах и същевременно смущавах, или казано накратко — не бях лъжица за нейната уста. Ограничеността на интереси, царяща в нюйоркските гета, не я бе подготвила за сблъсък с неотразимостта на Вашия Млад Труженик. Мирна беше убедена, така да се каже, в това, че всички, които живеят на юг или на запад от река Хъдсън, са неграмотни каубои или дори нещо по-лошо — бели протестанти, т.е. хора, които като общност са достигнали съвършенство в невежеството, жестокостта и изтезанията. (Не бих искал особено да се застъпвам за белите протестанти, които и на мен самия не ми допадат.)

Грубото държане на Мирна скоро прогони от масата онези, които ме бяха наобиколили, и двамата с нея останахме сами с разгорещените си слова и вледененото кафе. Когато се оказа, че не споделям брътвежите й, които по звучност наподобяваха магарешкия рев, тя ми заяви, че явно съм антисемит. Логиката и бе съчетание от полуистини и клишета, а светогледът — смесица от погрешни схващания, взети сякаш от някаква история на нашия народ, написана от перспективата на тунел в метрото. Тя се зарови в огромната си черна торба и изсипа върху главата ми (едва ли не буквално) омазнени екземпляри на „Човекът и масите“, „Сега!“, „Срутените барикади“, „Вълнението“, „Преломът“ и всевъзможни манифести и брошури на различни организации, в които най-активно членуваше: „Студентите за свободата“, „Младежта за секса“, „Черните мюсюлмани“, „Децата за смесените бракове“, „Съвети на бялото гражданство“. Мирна, така да се каже, се беше включила изцяло в обществения живот. Аз, от друга страна, като по-зрял и по-мъдър, изцяло се бях изключил от него.

Доста парички беше изсмукала от баща си, за да замине да учи в университет и да види как е там. Но за нещастие намери мен. Травмата, нанесена от първата ни среща, подхрани присъщия и на двама ни мазохизъм и способства за започването на нещо като връзка (платоническа). Мирна определено беше мазохистка. Тя се чувстваше щастлива единствено когато зъбите на някое полицейско куче потъваха в черното й акробатическо трико или когато я влачеха за нозете надолу по стълбите на Сената след някое заседание. Трябва да призная — открай време я подозирам, че проявяваше към мен интерес в сферата на чувствата; моето непоклатимо становище по отношение на секса възбуждаше любопитството й, в известен смисъл аз станах поредният набелязан обект. Но при все това осуетих всеки неин опит за нападение срещу монолитната крепост на моето тяло и разум. И след като дори поотделно доста смущавахме останалите ученици, то като двойка ние два пъти повече обърквахме захилените южняшки малоумници, съставляващи по-голямата част от студентското присъствие. Както разбрах, клюките, които се носеха по наш адрес, ни правеха главните действащи лица в неизказано покварени и потайни любовни авантюри.

Лечебното предписание на Мирна за всички заболявания от дюстабана до депресията беше секс. Тя проповядваше тази си философия на две южняшки хубавелки, които бе приютила под крилото си, за да коригира забавеното им умствено развитие, и резултатът беше потресающ. Като се вслушваше в съветите на Мирна и с пламенната подкрепа на различни младежи, едната от тези две глупави любовчийки получи нервно разстройство, а другата направи неуспешен опит да си пререже вените със строшена бутилка от кока-кола. Мирна обясни, че първо на първо момичетата били големи реакционерки, и с нов прилив на енергия започна да призовава към секс във всяка класна стая и пицария и едва-що не беше изнасилена от портиера в сградата на факултета по обществени науки. А междувременно аз пък се опитах да я насоча по правия път.

След няколко срока Мирна изчезна от университета, като заяви с присъщата си наглост: „Тук не могат да ме научат на нищо ново!“ Нямаше го вече черното трико, нямаше я сплъстената грива, нямаше я чудовищната торба и студентското градче със засадените край сградите палмички отново заживя в обичайната си летаргия и пиянство. Оттогава на няколко пъти съм се виждал с тази освободена от всякакви предразсъдъци уличница, тъй като от време на време тя предприема нещо като „инспекционна обиколка“ из Юга и в крайна сметка винаги се отбива в Ню Орлиънс, за да ми отправя словоизлияния и да се опитва да ме прелъсти с вледеняващите затворнически, побойнически и гангстерски песни, които дрънка на китарата си. Мирна е много искрена, но за съжаление е и много нагла.