Джон Тул - Сговор на глупци

(Във връзка с дините би трябвало да спомена, за да не вземе някоя професионална организация за граждански права да се засегне, че аз лично никога не съм наблюдавал американските народни обичаи. Възможно е и да греша. Но ще кажа само, че днес хората посягат към памука с една ръка, докато с другата притискат транзистора до ухото си, така че той да бълва в тъпанчетата им съобщения за коли на старо и сешоари, за прически „Царска корона“ и за вино „Гало“, а от устата им висят ментолови цигари с филтър, като по този начин те заплашват цялото памуково поле с опожаряване.) При все че живея на брега на река Мисисипи (Тази река е прославена чрез отвратителни песни и стихове, като преобладаващият мотив е този, който се мъчи да я изкара нещо като заместител на бащината фигура. Докато всъщност река Мисисипи е коварна и зловеща водна маса, чиито водовъртежи и течения всяка година вземат множество човешки жертви. Ей богу, не познавам никой, който би се осмелил дори крака да си натопи в замърсените и кафеникави води, кипящи от канализационни нечистотии, промишлени отпадъци и смъртоносни инсектициди. Дори рибите измират. Следователно Мисисипи като олицетворение на Отче-Господи-Мойсей-Татенце-Фалус-Най-миличък наши, е една крайно несъстоятелна тема, подхваната първо, както се досещам, от онзи отегчителен измамник Марк Твен. Но тази неспособност да се осъществи връзка с действителността е характерна за почти цялото американско „изкуство“. Всяко съответствие между американското изкуство и американската природа е напълно случайно и се дължи само на това, че нацията ни като цяло е откъсната от действителността. Това е една от причините, поради които аз винаги съм бил принуден да съществувам на ръба на обществото, запратен в онова преддверие на ада, в което се помещават единствено хората, които мигом разпознават действителността, щом се допрат до нея.), аз никога не съм виждал как вирее памукът и нямам ни най-малко желание тепърва да го сторя. Единствената в живота ми екскурзия извън пределите на Ню Орлиънс ме понесе през вихъра и ме запрати във въртопа на безнадеждността, наречен Батън Руж. В някои от бъдещите си писания, в някоя ретроспектива, вероятно ще разкажа за странстването през блатата, за пътуването през пустинята, от което се завърнах физически, психически и душевно съкрушен. От друга страна, Ню Орлиънс е едно удобно поселище, отличаващо се с безчувственост и застойност, които смятат за безвредни. Поне климатът е мек, освен това тук, в града полумесец, аз съм сигурен, че не ще изгубя покрива над главата си, нито пък плодовия тоник, който изпълва стомаха ми, при все че някои райони на Северна Африка (Танжер и др.) от време на време са възбуждали моя интерес. Пътуването с параход обаче вероятно би ме изтощило, а определено не съм чак толкова извратен, та да се кача на самолет, дори и да можех да си позволя подобно нещо. Експресните автобуси са достатъчно силна заплаха, за да ме накарат да се примиря с моето статукво. Как бих искал да ги ликвидират! Струва ми се, че височината им е в пълен разрез със законите за движение по магистралите, особено като се има предвид минаването им през затворени пространства от рода на тунели и др. подобни. Навярно някои от вас, уважаеми читатели, някой със заложби в областта на правото, ще съумее да изрови необходимата клауза от паметта си. Да, тези ужасни автобуси наистина трябва да бъдат премахнати! Самото съзнание, че грохотът им отеква там някъде сред непрогледната нощ, ме изпълва с безпределна загриженост.

Фабриката е огромна, подобна на хамбар постройка, в която се помещават тонове плат, кроячни маси, обемисти шевни машини и пещи, осигуряващи парата за гладене. Като цяло въздействието й е, бих казал, сюрреалистично, особено когато видите как се щурат насам-натам вея les africaines 11 11 Африканците (фр.). — Б.пр. , за да си вършат работата сред този механизиран декор. Налага се да призная, че иронията тук направо грабна въоръжението ми. Мина ми през ум нещо от Джоузеф Конрад, макар че тогава не можах да се сетя какво точно. Навярно се оприличих на Курц от „Сърцето на мрака“, когато, далеч от канторите на търговските компании в Европа, той се възправя лице срещу лице с безмерния ужас. Спомням си, че се видях с тропическа каска, с бели памучни бричове, а лицето ми загадъчно прозираше иззад воала на мрежата против комари.

През тези мразовити дни пещите поддържат помещението доста топло и дори напечено, но през лятото, предполагам, работниците отново се радват на климата, в който са живели техните предци — тропическа жега, донякъде подсилена от огромните съоръжения, които поглъщат въглища и произвеждат пара. Както разбирам, напоследък фабриката не работи с пълния си капацитет и дори забелязах, че само едно от въпросните съоръжения действаше, като в него горяха не само въглища, а и нещо, което много приличаше на кроячна маса. Освен това забелязах, че по време на престоя ми там само един чифт панталони биде напълно завършен, но работниците се мотаеха насам-натам, стискайки в ръцете си всевъзможни парчетии плат. От погледа ми не убягна и това, че една женица гладеше бебешки дрешки, а друга бележеше изумителни успехи в съединяването на някакви отрязъци от тъмносив атлаз на една от огромните шевни машини. Тя, изглежда, доизкусуряваше някаква доста колоритна, но явно и развратна вечерна рокля. Признавам, че се възхитих от сръчността, с която развърташе плата насам-натам, подлагайки го под ударите на гигантската електрическа игла. Тази женица на вид беше способна работничка и следователно бе дваж по-жалко, че не разходваше таланта си за създаването на чифт панталони… панталони „Ливай“. Във фабриката явно съществуват и професионално-етични проблеми.