Джон Тул - Сговор на глупци

Възхищавам се от ужаса, който негрите са в състояние да всеят в душите на някои представители на белия пролетариат, и бих желал (това е моя интимна изповед) и аз да притежавам възможността да тероризирам по подобен начин. Негърът ужасява просто защото е негър, докато аз трябва да сплашвам малко повече, за да получа същия резултат. Навярно е трябвало да се родя негър. Имам чувството, че щях да бъда доста огромен и ужасяващ, и непрекъснато щях да притискам в обществения транспорт дебелия си крак към съсухрените бедра на възрастните бели дами и да изтръгвам не един и два панически писъка от тях. Освен това, ако бях негър, нямаше да бъда подлаган на натиск от страна на майка ми да си търся работа, защото хубавите служби просто щяха да бъдат недостъпни за мен. А самата ми майка, съсипана стара негърка, щеше да е твърде грохнала от дългите години нископлатено домашно слугиносване, за да ходи да играе боулинг по нощите. Двамата можехме да си живеем мирно и тихо без никакви емоции в някоя плесенясала барака из бедняшките квартали, изпълнени с приятното съзнание, че сме нежелани и че борбата е безсмислена.

Все пак не бих желал да ставам свидетел на такъв ужасен спектакъл — негри, домогващи се нагоре, към средата, и смятам това за чудовищно оскърбление спрямо човешката им природа. Но забелязвам, че започвам да говоря като Биърд и Парингтън 13 13 Чарлс (1874–1948) и Мери (1876–1958) Биърд — американски историци; Върнън Пирингтън (1871–1929) — американски литературен историк. — Б.пр. и скоро съвсем ще забравя за „Панталони Ливай“ — търговската муза за този мой труд. За в бъдеще смятам да се заема с работата над една обществена история на САЩ, изхождайки от настоящата си изгодна позиция: ако се окаже, че „Дневникът на един млад труженик“ има успех по книжарниците, аз ще издълбая с перото си и портрет на нашата нация. За това е необходим критичният поглед на един напълно неангажиран наблюдател като Вашия труженик и в папките си вече разполагам със забележителна колекция от записки и бележки, които подлагат на оценка и очертават с размах картината на нашето съвремие.

А сега, понесени от крилата на прозата, трябва бързо да се върнем при фабриката и нейните обитатели, станали повод за това малко длъжко отклонение. Та както ви разказвах, те ме вдигнаха от пода, след като моето изпълнение и последвалото сгромолясване станаха поводи за техните силни другарски чувства. Аз сърдечно им благодарих, а те междувременно ме заразпитваха най-загрижено с типичния си акцент от XVII век за това в какво състояние се намирам. Нищо не ме болеше и тъй като гордостта е смъртен грях, който аз съм убеден, че по принцип избягвам, то значи нищо не беше наранено.

Сетне ги разпитах за фабриката, защото това бе целта, стояща в основата на моето посещение. Те горяха от желание да разговарят с мен, но, изглежда, аз като човек дори повече ги интересувах. Очевидно отегчителните часове сред кроячните маси правят посетителя двойно по-желан. Побъбрихме си непринудено, при все че работниците обикновено отговаряха уклончиво, когато ставаше дума за работата им. Всъщност те се интересуваха от мен повече от всичко друго. Любопитството им не ме отегчаваше и аз палаво парирах всичките им въпроси, които накрая взеха да стават прекалено интимни. Някои от работниците, които се бяха влачили в кантората, зададоха въпроси, насочени предимно към кръста и останалата налична украса, а една екзалтирана женица поиска позволение (което, естествено, й беше дадено) от време на време да събира колежките си под кръста, за да пеят негърски песни. (Спиричуълите, както и непоносимите калвинистки химни от XIX в., ме отвращават, но бях готов да страдам и да подложа тъпанчетата си на атаки, щом някоя и друга песен щеше да ощастливи тези труженици.) Когато ги попитах за заплатите, установих, че пликчето със седмичната им надница съдържа по-малко от 30 (тридесет) долара. Твърдо мога да заявя, че човек заслужава повече дори само за това, че пет дни седмично прекарва в една фабрика, особено пък когато тя е като „Панталони Ливай“ — с прокапал покрив, заплашващ всеки момент да се срути. И кой знае?… Тези хорица, вместо да се мотаят из „Панталони Ливай“, биха могли да се занимават с далеч по-подходящи работи, като например да композират джаз или да измислят нови танци, или с някоя друга от дейностите, които им се удават с изумителна лекота. Не е никак чудно, че във фабриката цари такова равнодушие. И все пак непонятно е как една и съща гръд (тази на „Панталони Ливай“) може да побере такива несъвместимости като тегобата на поточна линия и трескавия кипеж на нашата кантора! Ако аз се числях към фабричните работници (а както споменах по-горе, вероятно щях да бъда огромен и страховит), отдавна да съм щурмувал кантората, за да си изискам увеличение на заплатата.