Джон Тул - Сговор на глупци

— Ти знаеш, че си те обичкам, душко — заподсмърча мисис Райли. — Хайде бъди добро момче и ела да ме цункаш за довиждане.

Игнациус се наведе и лекичко я млясна по бузата.

— О, боже мой! — изпъшка той, изплювайки известна доза пудра. — Сега цяла нощ в устата ми ще скърца!

— Много пудра ли съм си сложила?

— Не, колкото трябва. Всъщност ти нали имаше артрит или бог знае какво там? Как е възможно да играеш боулинг?

— Убедих се вече, че раздвижването ме облекчава. По-добре се чувствам.

Откъм улицата се чу клаксон.

— Твоят приятел явно е избягал от клозета — изсумтя Игнациус. — Какво друго може да се очаква от него, освен да виси по автогарите! Той положително обича да наблюдава как ужасите, наречени „експресни автобуси“, пристигат и заминават. В рамките на неговия светоглед автобусът положително фигурира като нещо хубаво. А това от само себе си показва колко е изостанал умствено.

— Няма да закъснявам, пиленце — рече мисис Райли, докато затваряше портичката.

— Положително някой ще ме нападне и ще ме малтретира! — изкрещя Игнациус.

След като залости вратата на стаята си, той сграби едно празно шише от мастило и отвори кепенците. Подаде глава и погледна към улицата, където мъничкият бял рамблер, паркирал до тротоара, се открояваше в полумрака. А после с все сила запрати шишето и чу как то се стовари върху покрива на колата, откъдето отекваха дори по-внушителни звукови ефекти от онези, които бе очаквал.

— Хей! — чу как изкрещя Санта Баталия, докато безшумно затваряше кепенците. Със злорадо задоволство Игнациус отново отвори папката и взе химикалката.

Уважаеми читателю,

„Великият писател е приятел и благодетел за своите читатели.“

Изтече още един работен ден, любезни мой читателю. Както те известих преди, аз успях да положи патина, така да се каже, върху размирието и лудостта, царящи в нашата кантора. Всички маловажни дейности постепенно биват прекратявани. Понастоящем усилено украсявам кипящия от живот кошер на канцеларските пчелици (три на брой). Аналогията с трите пчели ме навежда на мисълта за трите „п“-та, които най-точно характеризират дейността ми като чиновник: прогонвай, ползувай и поразкрасявай. Но има също така и три „п“-та, които най-точно характеризират дейността на палячото, който ръководи кантората ни: примамвай, проси, повреждай, похабявай, притеснявай, пропускай, пакости, побърквай, претоварвай, празнодумствай. (Безпокоя се, че в неговия случай мога да продължа да изреждам до безкрайност.) Стигнах до заключението, че шефът на нашата кантора служи единствено и само на целите на умопомрачението и възпрепятстването. Ако не беше той, ние с другата чиновничка, La Dama del Commercio, щяхме да си съжителстваме в мир и доволство, изпълнявайки задълженията си в атмосфера на взаимно уважение. Убеден съм, че неговите тиранистични методи отчасти са породили желанието на мис Трикси да се пенсионира.

Най-сетне мога да опиша и нашата фабрика. Днес следобед, изпълнен с удовлетворение от това, че съм завършил кръста (Да! Той е готов и придава на кантората ни тъй необходимото й духовно измерение!), аз се отправих на посещение към трещящата, бръмчаща и свистяща фабрика.

Онова, което погледът ми срещна най-напред, бе както непреодолимо привличащо, така и отблъскващо. Компанията „Панталони Ливай“ е съхранила за потомствата вида на първите експлоататорски предприятия. Ако беше възможно Смитсоновият институт, тази торба за късметчета, натъпкана с всевъзможни национални боклуци, да запечата във вакуум фабриката на „Панталони Ливай“ и да я пренесе в столицата на Съединените американски щати заедно с работниците, замразени на работните им места, посетителите на този съмнителен музей щяха да се понадрискат в ярките си туристически одежди. Тази гледка обединява най-лошото от „Чичо Томовата колиба“ и „Метрополис“ на Фриц Ланг. Това е една механизирана негърска робия, представяща напредъка, който негрите са постигнали от брането на памука до ушиването му. Ако се намираха на еволюционния стадий на брането, щяха поне да са на чист въздух, което пък щеше да се отрази благотворно върху здравето им. Щяха да пеят песни и да ядат дини (както, предполагам, би трябвало да правят, когато се сбират на групи al fresco 10 10 На прохлада (ит.). — Б.пр. ). Това възбуди непоклатимите ми и дълбоки убеждения по отношение на социалната неправда. А клапата ми също така откликна с най-искрен вопъл на негодувание.