Джон Тул - Сговор на глупци

— Добро утро, сър! — величествено рече той.

— Добро утро — отвърна му Гонзалес със задоволство. — Добре ли пътувахте насам?

— Общо взето, да. Подозирам, че шофьорът имаше скрити състезателни заложби. Непрекъснато трябваше да го предупреждавам. Стигна се дотам, че се разделихме с известна доза враждебност и от двете страни. Къде е представителката на нежния пол тази сутрин?

— Наложи се да я отпратя вкъщи, защото дойде на работа по нощница.

Игнациус се начумери:

— Не разбирам защо сте я отпратили, като се има предвид, че тук не държим на условностите. Ние сме едно голямо семейство. Дано само да не сте наскърбили душата й! — Той наля чаша леденостудена вода от хладилника, за да полее бобчетата си. — Не бива да се изненадвате, ако някоя заран и аз дойда по пижама. Намирам, че подобно облекло е доста удобно.

— Естествено, аз нямам намерение да ви се налагам какво да обличате — рече разтревожено Гонзалес.

— Дано да е така. Защото ние с мис Трикси не ще можем да го понесем.

Гонзалес се правеше, че търси нещо из бюрото си, за да избегне строгия поглед, който Игнациус бе приковал в него.

— Ще довърша кръста — заяви Игнациус най-накрая, като извади две еднолитрови кутии боя от провисналите като торби джобове на палтото си.

— Чудесно!

— Най-важното сега е кръстът. Нанасянето на данните по азбучен ред, архивата, всичко това ще чака, докато завърша този проект. А след като това стане, ще посетя фабриката. Имам предчувствието, че тези хора изгарят от нуждата да срещнат някой, който състрадателно да ги изслуша, да срещнат всеотдайния душеприказчик. Възможно е аз пък да успея да им помогна.

— Разбира се. Вие сам най-добре знаете как да постъпите.

— И не ми трябват ничии съвети! — Игнациус впери поглед в шефа на кантората. — Изглежда, най-сетне клапата ми ще позволи едно посещение на фабриката. Не бива да пропускам тази възможност. Изчакам ли, може да се затвори за седмици наред.

— В такъв случай идете във фабриката още днес — ентусиазирано предложи шефът на кантората.

Гонзалес погледна към Игнациус в очакване на някакъв отговор, но не бе удостоен с такъв. Онзи напъха палтото, кърпата и шапката си в една от кантонерките и се зае с кръста. Към единайсет часа той вече най-старателно полагаше първия пласт боя с малка акварелна четчица. Мис Трикси продължаваше да отсъства безпричинно.

По обед Гонзалес вдигна погледа си от купчинката материали, върху които работеше, и каза:

— Чудя се, къде ли може да е мис Трикси?

— Вероятно сте потъпкали творческия й плам — отвърна ледено Игнациус. В момента той мацаше с четчицата разръфаните краища на картона. — Все пак, навярно ще се появи за обед. Вчера обещах да й донеса сандвичи с лънчън мийт. Открих, че мис Трикси го смята за изключително вкусен деликатес. И на вас бих предложил, но се безпокоя, че едва-едва ще стигнат за нас двамата.

— А, няма нищо… — Гонзалес успя да изкара на устните си една помръкнала усмивка и впери поглед в Игнациус, който отваряше мазната си кафеникава кесия. — Налага се да работя и през обедната почивка, за да мога да завърша описите и отчетите.

— Да, така и трябва. Не бива да допускаме „Панталони Ливай“ да изостава в борба, в която само по-пригодните оцеляват.

Игнациус отхапа от първия си сандвич така, че го разполови, и доволно започна да дъвче.

— Дано все пак мис Трикси се появи — рече той, след като погълна сандвича и избълва една серия оригвания, които отекнаха така, като че бяха причинили разпадането на храносмилателната му система. — Опасявам се, че клапата ми не ще понесе месото.

И докато отделяше със зъби плънката на втория сандвич от хляба, влезе самата мис Трикси. Зелената целулоидна козирка сочеше към тила й.

— Ето я и нея — извести Игнациус през голямото листо маруля, което висеше от устните му.

— Ах, да — обади се немощно Гонзалес. — Мис Трикси…

— Знаех си, че месото ще активизира способностите й. Насам, Майко Търговийо!

Мис Трикси се блъсна в статуята на св. Антоний.

— Глория, цяла сутрин си мислех, че имам да правя нещо — рече тя, сграбчи сандвича като хищник и го отнесе на бюрото си. Очарован, Игнациус наблюдаваше сложния комплекс от венци, език и устни, привеждан в действие от всяка хапка сандвич.

— Много дълго се преобличахте — обърна се шефът на кантората към мис Трикси, като отбеляза с горчивина, че новият й тоалет не е кой знае колко по-представителен от нощницата и пеньоара.

— Кой? — попита мис Трикси, като изплези език, оставайки с отворена уста, пълна със сдъвкано месо и хляб.