Джон Тул - Сговор на глупци

Игнациус прочете с удоволствие това, което току-що бе написал. „Дневникът“ предлагаше какви ли не възможности. Можеше да се каже, че е актуален и насъщен, че е истинско свидетелство за проблемите на младия човек. Най-сетне затвори папката и започна да обмисля как да отговори на Мирна, предприемайки безпощадна и яростна атака срещу личността и светогледа й. Но по-добре щеше да е да изчака до посещението си във фабриката, тоест докато разбереше какви възможности за социални промени щяха да се открият там. Една такава дръзка постъпка трябваше да бъде подготвена както подобава; той можеше да се окаже в състояние да направи нещо за работниците, а това щеше да накара Мирна да изглежда като реакционерка в полето на обществената работа. Трябваше да докаже превъзходството си пред тази нагла уличница!

Той взе лютнята и реши да потърси минутка отмора в песента. Масивният му език описа кръг около мустаците в подготовка и като започна да подрънква, той запя.

— Млъквай?! — изкрещя мис Ани иззад спуснатите си кепенци.

— Как смееш?! — отвърна й Игнациус, като отвори с трясък своите и впери поглед накъм хладната, потънала в мрак пътека. — Я веднага отвори кепенците! Как се осмеляваш да се прикриваш там зад тях?!

Той гневно се завтече към кухнята, помъкна една тенджера вода и се втурна обратно в стаята си. Но точно когато аха да лисне водата към все още неоткрехнатите кепенци на мис Ани, дочу как на улицата се затръшна вратата на кола. По пътечката се приближаваха някакви хора. Игнациус затвори кепенците, угаси лампата и чу майка си да говори с някого. Полицаят Манкузо каза нещо на минаване под прозореца му, след което дрезгавият женски глас заключи:

— Айрини, май няма опасност. Никаква лампичка не свети. Сигурно е отишъл на кино.

Игнациус намъкна шлифера си и хукна през вестибюла към входа, докато те влизаха в кухнята. Слезе по стъпалата и видя белия рамблер на полицая, паркиран пред дома им. Наведе се с огромно усилие и пъхна пръста си във вентила на една от гумите; не го извади оттам, докато свистенето не престана и гумата не се разплеска по тухлената настилка. След което тръгна по пътечката, широка точно колкото да побере обема му, към задната част на къщата.

Кухнята светеше, а през затворения прозорец се чуваше как свири евтиното радио на майка му. Игнациус тихо изкачи задните стълби и погледна през изпоцапаното стъкло на страничната врата. Майка му и полицаят Манкузо бяха седнали край масата, застлана с един разтворен вестник „Таймс“. Полицаят изглеждаше по-угнетен от когато и да било, но мисис Райли потропваше с единия си крак по линолеума и свенливо се усмихваше към гледката, която се откриваше посред кухнята. Набита жена със сива къдрава коса танцуваше по линолеума самичка, като клатеше провисналите си гърди, поприбрани от бялата й блуза. Обувките за боулинг тропаха енергично по пода, като понасяха насам-натам люлеещата се гръд и завъртаха бедрата напред-назад помежду масата и печката.

— Значи това била лелята на полицая Манкузо! Само той може да има такова чучело за леля! — изсумтя Игнациус.

— Аййй! — весело изписка мисис Райли. — Санта!

— Гледайте, дечица! — викна сивокосата, подобно на рефер, и тресейки се, започна да се свлича все по-ниско и по-ниско, докато стигна почти до земята.

— О, боже мой! — прошепна Игнациус на вятъра.

— Ще ти се заметне някоя жила мари, жено! — изсмя се мисис Райли. — Или пода ще вземеш да ми пробиеш!

— Я стига толкоз, лельо Санта — обади се навъсено полицаят Манкузо.

— Няма стига, няма! Та нали сега дойдохме! — отвърна тя, изправяйки се в ритъма на музиката. — Кой викаше, че бабите не могат да танцуват, а?

Разперила ръце, тя полетя по пистата от линолеум.

— Леле божке! — възкликна мисис Райли и се изкикоти, накланяйки шишето с уиски към чашата си. — Ами ако Игнациус си дойде и види това?

— Да върви по дяволите!

— Санта! — стъписа се мисис Райли.

Шокирана е, отбеляза Игнациус, но и мъничко доволна.

— Веднага престанете там! — писна през кепенците мис Ани.

— Тая пък коя е? — попита Санта мисис Райли.

— Престанете или ще се обадя в полицията! — изфъфли мис Ани.

— Моля ви се, стига толкоз! — нервно се примоли полицаят Манкузо.

Зад бара Дарлин доливаше вода в наполовина пълните бутилки с алкохол.

— Ей, Дарлин! Я чуй тая дивотия — изкомандва Лана Лий, като сгъна вестника и го притисна с един пепелник, за да не се обръща. — „Фрида Клъб, Бети Бампър и Лиз Стийл, живущи на Сейнт Питър стрийт №796, бяха арестувани снощи в «Ел Кабай» по обвинение в неприлично държане и нарушаване на обществения ред. Според полицаите, взели участие в ареста, инцидентът е започнал, когато неидентифициран мъж направил предложение на една от жените. Двете й приятелки го нападнали и той избягал. Лиз Стийл запратила по бармана стол, а другите две заплашвали клиентите с високите столчета от бара и с изпочупени бирени бутилки. Посетителите твърдят, че избягалият мъж бил с обувки за боулинг.“ Какво ще кажеш, а? Е такива ни развалят квартала! Честно момче прави опит да се сближи с една от тия лесбийки, а те се опитват да го претрепят. Колко хубаво и почтено беше кварталчето едно време… А сега — само педерасти и лесбийки! И нищо чудно, че бизнесът запада. Лесбийки не мога да понасям! Не мога и това си е!