Джон Тул - Сговор на глупци

— Не се мъчи да правиш от „Панталони Ливай“ велика пиеса на Артър Милър!

— Слава богу, че ме има мен, за да те държа под око! Слава богу, че аз поне се интересувам от компанията! Как е мис Трикси? Надявам се, че си общува с всички и работи добре.

— Жива е все още и това говори прекалено много.

— Аз поне от нея се интересувам. Иначе ехе откога да си я изхвърлил!

— Жената отдавна трябваше да се пенсионира.

— Казах ти, това ще я съсипе! Трябва да я накараме да се почувства желана и обичана. Та пред нея се открива такава възможност за психическо подмладяване! Някой ден искам да я доведеш. Ще ми се истински да поработя върху нея.

— Да водя тая дъртофелница?! Ти луда ли си? Не искам тука да ми хърка нещо, напомнящо за „Панталони Ливай“! Цялото ти канапе ще опикае! Играй си с нея, но от разстояние.

— Типично в твой стил! — въздъхна мисис Ливай. — И аз не знам как съм издържала тази безсърдечност толкова години!

— Нали вече ти позволих да я оставиш в кантората, където, предполагам, по цял ден къса нервите на Гонзалес? Когато отидох тази сутрин, всички бяха на земята. Само не ме питай какво са правили. Всичко може да са правили… — Мистър Ливай подсвирна през зъби. — Гонзалес както винаги витае някъде из облаците, но трябва обезателно да видиш новия образ, който работи там. Просто се чудя откъде са го намерили. На очите си не ще повярваш, казвам ти! Направо ме е страх да си помисля какво ли правят тия трима палячовци в кантората по цял ден. Истинско чудо е, че все още нищо не се е случило!

Игнациус бе взел решение да не ходи в кино „Притания“. Там въртяха някаква нашумяла шведска драма за човек, който изгубва душата си, и той нямаше особено желание да я гледа. Налагаше се да поговори с управителя как е възможно да се включва в програмата подобна досада.

Пусна резето на вратата си и се запита кога ли ще се върне майка му. Внезапно тя бе започнала да излиза буквално всяка вечер. Но в момента други неща му бяха на главата. Като отвори бюрото си, той погледна към купчинката статии, които бе написал някога, когато следеше къде какво се печата. За интелектуалните списания бяха предназначени „Боеций — портрет“ и „В защита на Хросвита — за онези, които твърдят, че тя е съществувала“. За списанията за дома и семейството бе написал: „Смъртта на Рекс“ и „Децата — надежда на човечеството“, а като опит да съкруши неделните притурки — „Предизвикателството на херметизацията“ и „Опасността на осемцилиндровите автомобили“, „Въздържанието, най-надежден метод за контрол върху раждаемостта“ и „Ню Орлиънс — град с романтични и културни традиции“. И докато преглеждаше старите ръкописи, той се зачуди защо все пак не бе изпратил нито една от тези статии, всяка от които бе посвоему великолепна.

В момента обаче Игнациус разполагаше с един нов, изключително доходоносен проект. Той бързо разчисти бюрото, помитайки виртуозно, с един замах на лапите си, статиите и бележниците, които се стовариха на пода. Постави пред себе си нова папка с пружинка и бавно написа с червен маркер върху грапавата й корица „Дневникът на един млад труженик, или Избавен от леността“. Щом свърши, разпечата чисто новия пакет листове за писма и ги постави в папката. После проби с един молив дупки на няколко бланки от „Панталони Ливай“, които съдържаха тук-там по някоя бележка, и ги постави най-отпред. Взе химикалката с надпис „Панталони Ливай“ и започна да пише върху първия лист:

Уважаеми читателю,

Книгите са безсмъртните чеда, въстанали срещу отците си.

Платон

Както вече констатирах, уважаеми читателю, аз привиквам към трескавото темпо на канцеларския живот — нещо, в което винаги съм се съмнявал. Никой не може да отрече, разбира се, че през краткия си творчески път в „Панталони Ливай“ аз успях да внедря известни методи за пестене на общественополезен труд. Онези от вас, които са колеги чиновници и разлистват този проникновен дневник по време на кратката си почивка, биха могли да си вземат бележки за някои от моите нововъведения. Освен това препоръчвам тези си наблюдения на офицери и на финансови магнати.

Така се получи, че започнах да пристигам в кантората с един час по-късно, отколкото трябваше. Вследствие на което в момента на пристигането си се чувствам значително по-свеж и отпочинал, а и съумявам да избягна отблъскващия първи час на работния ден, през който моите все още вяли стави и мудно действащо тяло превръщат всяка дреболия в епитимия. И както констатирам, онова, което върша след по-късно пристигане на работа, се отличава с далеч по-високо качество.