Джон Тул - Сговор на глупци

— Чудно, кой ли ще е тоя? — рече мисис Райли с нескрит интерес. — Странна работа… А как изглеждаше, душко?

— Симпатяга, ама малко старичък. И преди съм го виждала из квартала да води на черква едни дечурлига. Сигурно са му внучета.

— Я гледай ти! Кой ли пък ще седне за мене да разпитва?

— Де да знам, пиленце, ама ти внимавай! Хвърлил ти е око, да знаеш!

— Олеле, Санта! Виж ме каква съм стара!

— Я се чуй само! Още си си хубавичка, Айрини. Колко мъже са те взели на мерник в боулинга, ако знаеш!

— Ооо, я стига, моля те…

— Истина е, котенце, не те лъжа! Толкова време вече като си се лепнала за тоя твой син, та…

— Игнациус вика, че добре се справял в „Панталони Ливай“ — отвърна отбранително мисис Райли. — А и аз не ща с никакви дядковци да се забърквам.

— Е, не е чак толкова стар де — леко се засегна Санта. — Слушай, Айрини, тая вечер с Анджело ще минем да те вземем някъде около седем.

— Чудя се, гълъбче. Игнациус ми разправя, че трябвало повече да се навъртам вкъщи.

— А защо да си седиш вкъщи бе, момиче? Анджело вика, че синът ти бил вече голям мъж.

— Игнациус ми казва, че го било страх, като го оставям самичък вечер. Вика ми, че от крадците го било страх.

— Тогава вземи и него. Хем Анджело ще го научи да играе.

— Ай, ай, ай! Игнациус хич не е спортен тип — бързо рече мисис Райли.

— Ама ти ще дойдеш, нали?

— Е, добре — съгласи се най-накрая мисис Райли. — Пък и от раздвижванията май ми става по-добре на лакътя. Ще му кажа на Игнациус да си се заключи в стаята.

— Така де — отсече Санта. — Никой няма да го изяде.

— То от нас и така, и така няма какво да се открадне. Чудя се, откъде ли му хрумват на Игнациус такива работи?

— Ние с Анджело ще минем някъде към седем.

— Добре. И знаеш ли, душке, я поразпитай на рибния пазар кой е все пак оня старец…

Вила „Ливай“ бе разположена сред боровите дървета на едно малко възвишение край сивите води на залива Сейнт Луис. Отвън тя беше образец на елегантна простота, а отвътре — успешен опит за цялостно отърсване от простотата, т.е. това бе една утроба, в която през цялата година се поддържаше температура 21° С; утроба, свързана с климатичната инсталация посредством „пъпна връв“ от тръби и отдушници, които безшумно изпълваха помещенията с пречистен и освежен бриз от Мексиканския залив и издишваха въглеродния двуокис, дима от цигарите и тягостната атмосфера, в която живееше семейство Ливай. Основните съоръжения на величественото, даряващо живот устройство туптяха някъде из акустично обработените вътрешности на вилата подобно на инструктор от Червения кръст, подаващ ритъма в час по изкуствено дишане: „Вдишване на чист въздух, издишване на мръсен въздух, вдишване на…“

Вилата бе изпълнена със сладострастно удобство, както вероятно е и в женската утроба. Столовете при най-лекия допир потъваха с няколко сантиметра; дунапренът и пухът отстъпваха малодушно при натиск. Четината на килимите от найлон и акрил гъделичкаше глезените на всеки, който бе така любезен да стъпи върху тях. Отстрани на бара се намираше нещо наподобяващо ключ за избирателната скала на радиоапарат, при чието завъртане целият дом се изпълваше с толкова ярка или толкова приглушена светлина, колкото бе нужно, за да е в съзвучие с настроението. Из цялата къща, недалеч един от друг, бяха разположени фотьойли, маса за масаж, автоматизиран тренажор за упражнения, чиито многобройни сегменти помушкваха тялото хем нежно, хем подканящо. Вила „Ливай“ (както беше означено върху табелката на пътя) бе един истински Кеанаду 7 7 Легендарен дворец за развлечения, построен от Кубла Хан. Американският вестникарски магнат Хърст построява подобен в началото на века и му дава същото име. — Б.пр. за сетивата; зад стените, които го отделяха от околния свят, можеше да се намери за всекиго по нещо.

Мистър и мисис Ливай, които се оценяваха взаимно като единствените неудовлетворителни предмети в къщата, седяха пред телевизора и наблюдаваха как цветовете се наслагват върху екрана.

— Цялото лице на Пери Комо е зелено — продума мисис Ливай с нескривана враждебност. — Прилича на труп! Ще трябва отново да занесеш телевизора на поправка.

— Нали тази седмица го взех от Ню Орлиънс — отвърна мистър Ливай, като подухваше черните косми на гърдите си, които се подаваха от триъгълното деколте на кадифения халат. Току-що си беше направил сауна и явно искаше напълно да се изсуши. Дори при наличието на климатична инсталация и парно отопление човек никога не може да е сигурен, че…