Джон Тул - Сговор на глупци

— Ти не ги мисли сираците, а помисли за пода. И без това ядове колкото си щеш. Дарлин иска да танцува. Ти искаш повишение. А и де само това да беше… — Лана се замисли за цивилните ченгета, които изведнъж започнаха да се навъртат в бара късно вечер. — Не върви бизнесът, това е.

— Ъхъ, че то се вижда. Ще си пукна от глад в тоя бардак.

— Я кажи бе, Джоунс, ти скоро мяркал ли си се в участъка? — попита предпазливо Лана, като се чудеше не съществува ли и вариантът Джоунс да е подшушнал нещо на ченгетата. Въпреки ниската заплата той май щеше да се окаже таралеж в гащите.

— Не, не сме се мяркали около полицейските ни дружки. Чакам аз солидно доказателство! — Джоунс избълва нещо като буреносен облак. — Чакаме разкрития по делото „сираци“. Уау!

Лана присви кораловите си устни и се зачуди кой ли беше пуснал полицията по тази следа.

Мисис Райли още не можеше да повярва, че й се беше случило подобно нещо. Нямаше телевизия. Нямаше оплаквания. Банята беше празна. Дори хлебарките като че ли се бяха изселили. Седна си тя до кухненската маса, сръбна си мъничко мискет и издуха малкото хлебарче, тръгнало да пресича масата. Дребничкото му телце отхвръкна и изчезна, а мисис Райли едва чуто промълви:

— До скоро виждане, гълъбче!

Наля си още един пръст вино и за пръв път си даде сметка, че и къщата мирише някак по-различно. Уж същата си беше миризмата, но особените „аромати“ на сина й, които винаги й напомняха за мухлясали торбички чай, сякаш се бяха изпарили. Тя надигна чашата и се зачуди дали и „Панталони Ливай“ са започнали да вонят на употребявани чаени листенца.

Мисис Райли внезапно си припомни онази ужасна вечер, когато тя и мъжът й бяха отишли в кино „Притания“ да гледат Кларк Гейбъл и Джийн Харлоу във филма „Червената пустиня“. В горещината и бъркотията, последвали завръщането им у дома, кротичкият мистър Райли се бе опитал непохватно да й подскаже нещо за желанията си и Игнациус биде заченат. Клетичкият мистър Райли! Не стъпи в кино до края на живота си.

Мисис Райли въздъхна и погледна към пода, за да види дали хлебарчето е все още живо и здраво и дали не е някъде наоколо. Беше в толкова добро настроение, че никому не можеше да стори нищо лошо. Но докато оглеждаше линолеума, телефонът в тясното вестибюлче иззвъня. Мисис Райли запуши бутилката и я прибра в студената фурна на печката.

— Ало — промърмори тя в слушалката.

— Ти ли си, Айрини? — запита дрезгав женски глас. — Какво правиш, душко? Санта Баталия се обажда.

— Как си, пиленце?

— Направо съм съсипана! Току-що отворих петдесетина стриди в задния двор — отвърна й Санта Баталия с гранитния си баритон. — Да блъскаш със сатъра по тия тухли, не е леко, казвам ти.

— Аз и не бих се хванала с такова нещо — призна си мисис Райли.

— Е, какво пък толкова. Мама ме караше, да й отварям стриди още като бях малка. Имаше сергийка за морски лакомства недалече от пазара „Лаутъншлегър“. Клетата ми майчица! Току-що се бе преселила. Две английски думи на кръст не можеше да върже. А аз толкова мъничка бях, ама отварях стридите. И хич не си мисли, душко, че съм се учила. Стоях си там, при стридите, и ги млатех направо върху тротоара. А от време на време мама се нахвърляше отгоре ми и почваше тя да ме млати за нещо. Все врява се вдигаше около нашата сергийка.

— Та майка ти значи била много нервозна, а?

— Клетичката! Представяш ли си я, стоеше там и в мраз, и в пек, нахлупила едно шапче за слънце, и в повечето случаи дори не схващаше какво й говорят! Не беше леко едно време, Айрини, не беше леко, котенце.

— Е, това хубаво го каза — съгласи се мисис Райли. — Какво само преживяхме ние на Дофин стрийт! Баща ми беше много беден. По дилижансите работеше, но после излязоха автомобилите и той взе, че си заклещи ръката в един. Колко седмици я карахме на фасул и оризец, ако знаеш…

— Аз пък от фасул получавам газове.

— И аз така, ама ти за какво ми се обади, миличка?

— О, да, едва не забравих. Помниш ли оная вечер, като ходихме да играем боулинг?

— Във вторник ли?

— Не бе, май сряда беше. Както и да е, оная вечер — когато Анджело го арестуваха и той не можа да дойде.

— Срамота! Полицията да арестува един от своите хора!

— Така си е. Ох, клетичкият Анджело! Какъв сладур е само! А какви ядове си има в участъка, ако знаеш… — Санта се изкашля дрезгаво в слушалката. — Абе вечерта, когато ти ме взе с колата и двете отидохме самички. А тая сутрин, като купувах стридите на рибния пазар, при мене идва един старец и ми вика: „Ти снощи не беше ли на боулинга?“ А аз му викам: „Да, господине, аз често ходя там.“ А той продължава: „То и аз бях там с дъщеря ми и мъжа й и те видях с една дама, такава една с червеникава коса.“ Питам го: „Имате предвид дамата с къносаната коса, нали? Това е приятелката ми, мисис Райли. Уча я да играе боулинг.“ И това беше всичко, Айрини. Килна си леко шапката и си тръгна от пазара.