Джон Тул - Сговор на глупци

Игнациус отвори „Дневникът на един млад труженик“ на първия празен лист и машинално щракна с химикалката така, че да се подаде пълнителят й. Но пълнителят на фирмената химикалка „Панталони Ливай“ отказа да се подчини и се прибра обратно в пластмасовия си цилиндър. Игнациус щракна по-силно, но пълнителят отново непослушно се скри от погледа. Вбесен, той счупи химикалката на две в ръба на бюрото и грабна един от моливите, разхвърляни по пода. Опипа с него восъка, който бе затикнал в ушите си, и започна да се съсредоточава, вслушвайки се в шумотевицата, причинена от приготовленията на майка му, преди да отиде да играе боулинг. Стъпките й отекваха из банята в стакато, което, както беше убеден, означаваше, че тя се опитва да приключи наведнъж с няколко фази на тоалета си. А сетне последваха звуците, към които с течение на годините той бе привикнал, тъй като се чуваха винаги когато майка му се канеше да излиза — цопването на четката й за коса в клозетната чиния, тропването на кутийката й с пудра, която падаше на пода, и внезапните възклицания вследствие на бъркотията и създалия се хаос.

— Ай! — извика майка му по едно време.

Игнациус реши, че приглушените трясъци, които от време на време долитаха откъм банята, го дразнят и се замоли да приключат колкото се може по-бързо. Най-после я чу, че угаси лампата. Майка му почука на вратата.

— Игнациус, пиленце, аз тръгвам.

— Добре — отвърна ледено синът й.

— Отвори вратата, душко, и ела да си ме цункаш за довиждане.

— Майко, доста съм зает в момента.

— Не се дръж така, Игнациус. Отвори!

— Бягай при твойте приятели, ако обичаш.

— Ех, Игнациус!

— Нужно ли е да ме разсейваш по всякакъв възможен начин? Работя над нещо, пред което се откриват и кинематографични възможности. Нещо, което обещава огромен касов успех.

Мисис Райли изрита вратата с обувката за боулинг.

— Опитваш се да съсипеш нелепите обувки, които бяха закупени с моите надници, изкарани с пот на чело, тъй ли?

— Ъъъ? Какво каза, душко?

Игнациус изскубна молива от ухото си и отвори вратата. Кестенявата коса на майка му бе вдигната високо над челото й, а бузите й бяха покрити с руж, енергично нанесен чак до очите. Един гигантски облак пудра се бе слетял и бе забелил лицето, роклята и няколко от небрежните кестеняви кичури на мисис Райли.

— О, боже мой! — възкликна Игнациус. — Цялата ти рокличка е в пудра, което навярно е едно от предложенията за разкрасяване на мисис Баталия.

— Игнациус, защо все по Санта гледаш да чукнеш?

— Нея, струва ми се, вече доста са я чукнали в живота. По-скоро отдолу, отколкото отгоре. Но приближи ли се някога към мен, посоката мигом ще бъде променена!

— Игнациус!

— Освен това, тя все отпраща мисълта ми към вулгаризма „чукам“.

— Засрами се! Санта си има внучета!

— Слава богу, че непристойните крясъци на мис Ани въдвориха покоя миналата вечер! Никога през живота си не бях виждал такава безсрамна оргия! И то в собствената ми кухня! Ако този човек въобще беше някакъв пазител на закона, то щеше да арестува на място тъй наречената си „леля“.

— И Анджело не закачай. Знаеш ли колко му е тежко на клетото момче? Санта разправя, че цял ден стоял в една кабинка в клозета на автогарата.

— О, боже мой! Да вярвам ли на ушите си? Моля те, заминавай при двамата си мафиоти и ме остави на мира.

— Не късай сърцето на бедната си майчица по тоя начин!

— Бедна?! Бедна ли каза? Сега, когато доларите буквално се леят в този дом вследствие на моята съсипия?

— Я не започвай пак, Игнациус. Само двайсе долара получих от тебе тая седмица, и то едва-що не паднах на колене да ги изпрося. А я гледай ти какви али бали купуваш! Виж само кинокамерата, дето я домъкна днес!

— Тя съвсем скоро ще влезе в употреба. А хармониката беше доста евтина.

— Така никога няма да се изплатиме на човека!

— Това не ме засяга. Аз не кормувам.

— Така си е, не те засяга! Тебе нищо никога не те засяга!

— Отдавна трябваше да свикна с мисълта, че всеки път, когато отварям вратата на стаята си, аз буквално отварям капака на кутията на Пандора. А дали мисис Баталия не предпочита да чакаш нея и покварения й племенник на тротоара, така че нито една от безценните минутки за боулинг да не бъде пропиляна? — От устата на Игнациус изригна газът, насъбрал се от купчината шоколадови сладкиши и запрян от клапата. — Дай ми мъничко покой! Не стига ли, че по цял ден се тормозя в службата? Бях останал с впечатлението, че съм ти описал както трябва ужасите, на които всекидневно съм подлаган.