Джон Тул - Сговор на глупци

— Пусни ме, чуваш ли?

— Знаеш, че ти е забранено да влизаш тук!

Мисис Райли заблъска с юмруци по вратата.

— Майко, не мога да разбера какво става с теб, но подозирам, че имаш моментно умопомрачение. А и като си помисля, страхувам се да ти отворя. Може да държиш нож или бутилка вино с пречупено гърло!

— Игнациус, отвори!

— Олеле, клапата ми! Затваря се! — гръмогласно стенеше Игнациус. — Сега вече сигурно си доволна, че ми опропасти вечерта!

Мисис Райли отново се нахвърли върху небоядисаната дървена врата.

— Е, добре де, не троши вратата — най-сетне се обади синът й и след няколко секунди резето беше вдигнато.

— Игнациус, какъв е тоя боклук на пода?

— Това, което виждаш, е моята житейска философия. Все още предстои да бъде обединена в едно цяло, тъй че внимавай къде стъпваш.

— И всичките кепенци са затворени! Игнациус! Та вънка е още светло!

— В моето същество се таи нещо прустовско — обади се Игнациус от леглото, на което скоростно се беше върнал. — Ооо, коремът ми!

— Тука смърди ужасно!

— А ти какво очакваш? Човешкото тяло, когато е затворено, произвежда определени миризми, които сме склонни да забравим в този век на дезодоранти и какви ли не още извращения. Всъщност намирам, че сред атмосферата на тази стая човек се чувства удивително спокоен. Шилер се е нуждаел от мириса на гниещите в писалището му ябълки, за да твори. И аз си имам своите нужди. А освен това би могла да си припомниш, че Марк Твен предпочитал да лежи по гръб в леглото, докато съчинявал старомодните си и отегчителни брътвежи, чиято значимост днешните учени се опитват да докажат. Почитта към Марк Твен е един от корените на съвременния интелектуален застой.

— Ако знаех какво е чудо в тази стая, отдавна щях да вляза!

— Пък аз не зная защо си тук сега и откъде изведнъж тази натраплива идея да нахлуеш в моята обител. Опасявам се, че тя никога вече няма да бъде същата след травмата, нанесена й от вмешателството на един несвойствен ней дух.

— Дошла съм да си поговорим. И си дигни лицето от тия възглавници.

— Чувства се влиянието на абсурдния блюстител на закона. Изглежда, те е настроил против собственото ти чедо. Между другото, той тръгна ли си?

— Да, и аз му се извиних за твоето държане.

— Майко, стъпила си върху бележниците ми! Би ли се поотместила? И не ти ли стига, че съсипа храносмилането ми, та сега желаеш да унищожиш и плодовете на моя ум?

— Добре де, Игнациус, къде да застана? Да не искаш да легна с теб в леглото? — разсърди се мисис Райли.

— Моля те, внимавай къде стъпваш! — изкрещя Игнациус. — Боже мой, едва ли някога човек е бил така нападан, подложен буквално на обсада! Какво те докара тук в това състояние на пълна вманиаченост? И какво извършва сега насилие над моите ноздри? Нима не е зловонието на евтиния ти мискет?

— Реших. Излизаш да си търсиш работа!

О, що за долна шега си правеше сега Фортуна с него? Арест, катастрофа, работа… Къде ли щеше да завърши този злокобен цикъл?

— Разбирам — отвърна спокойно Игнациус. — Като имам предвид, че ти по рождение си неспособна да вземеш решение от такава важност, предполагам, че онзи монголоид, блюстителят на закона, ти е втълпил тази идея.

— Ние с мистър Манкузо си поговорихме така, както си говорехме с татко ти едно време. Той винаги ми казваше какво да правя. Де да беше жив сега!

— Единственото, в което Манкузо и баща ми си приличат, е, че и двамата правят впечатление на твърде нелепи същества. Но независимо от това сегашният ти наставник очевидно е от онзи тип хора, които смятат, че всичко ще бъде наред, ако всеки работи непрестанно.

— Господин Манкузо работи много. В полицията хич не е леко…

— Сигурен съм, че издържа няколко деца, които въобще не е желаел да има, и че всяко от тях мечтае, като порасне, да стане полицай, включително и момичетата.

— Има си три сладички дечица.

— Представям си! — Игнациус започна леко да се клати. — Оууу!

— Какво правиш? Пак ли се опитваш да ме баламосваш с тая клапа? Другите си нямат клапа, само той! Аз нямам клапа, тъй ли?

— Всеки има клапа! — викна Игнациус. — Моята просто е по-развита. Опитвам се да открехна един отвор, който ти успя да запушиш. А сега, кой знае, може да се е затворил навеки!

— Мистър Манкузо каза, че можеш да ми помогнеш да платя на оня, ако поработиш. Човекът, казва, щял сигурно да се съгласи да взема парите и на вноски, тъй мисли той.

— Много мисли твоят приятел, полицаят. Ти наистина успяваш да накараш хората да проговорят, както се казва. Не съм и предполагал, че може да е толкова разговорчив, нито пък че е способен да разисква нещо чак с такова разбиране. Не си ли даваш сметка, че се опитва да съсипе нашия дом? Започна още в момента, когато направи онзи опит за брутален арест пред „Д. Х. Холмс“. И въпреки че ти, майко, си доста ограничена и едва ли го съзнаваш, този човек е нашата прокоба! Той завъртя колелото ни надолу!