Джон Тул - Сговор на глупци

— Понякога си имам неприятности и вкъщи. С тия три деца жена ми много се изнервя.

— Да, то нервите са лоша работа. Бедничката мис Ани, дето живее до нас, нея какви нерви я гонят само! Все крещи, че Игнациус вдигал шум.

— И жена ми е същата. Понякога ми се ще да се махна от къщи! Да бях някой друг, от време на време щях до козирката да се натаралянквам. Ама това между нас казано.

— Не мога, без да си пийвам по малко. Отпуска ме. Нервите там… Нали разбираш?

— Аз пък ходя да играя боулинг.

Мисис Райли се опита да си представи дребничкия полицай с голямата топка за боулинг и рече само:

— Боулинг значи, а?

— Боулингът е чудо работа, мисис Райли! Отвлича ти вниманието от всичко друго!

— О, господи! — Гласът идеше от хола. — Тези момичета вече без съмнение са проститутки! Как могат да показват такива ужаси на зрителите?!

— Ех, ако и аз си имах едно такова хоби…

— Трябва да пробваш боулинга!

— Амиии! Та аз вече съм с артрит в лакътя. Пък и годинките ми са много, та да се занимавам с разни топки. Ще взема да се сецна в кръста и…

— Една моя леля е на шейсет и пет, и внуци има, ама все играе боулинг. Дори в един отбор участва.

— Е, има и такива жени. Аз пък никога не съм била по спорта.

— Боулингът е повече от спорт! — заяви полицаят Манкузо в своя защита. — Срещаш много хора. Свестни хора. Можеш и приятелства да завържеш.

— С моя късмет само ще взема да си изтърва някоя топка връз краката. А те и без това за нищо не стават вече.

— Следващия път, като ходя, ще те викна. И леля си ще взема. Ще идем ти, аз и леля. Разбрахме ли се?

— Майко, кога е варено това кафе? — Игнациус отново връхлетя в кухнята.

— Преди около час. Защо?

— Защото определено има противен вкус!

— А на мене много добро ми се видя — рече Манкузо. — Досущ като на Френския пазар. Сложил съм още малко. Искате ли една чаша?

— Моля?! — възропта Игнациус. — Нима смяташ да забавляваш този джентълмен цял следобед? Бих искал да ти напомня, че довечера ще ходя на кино и трябва да бъда в киносалона точно в седем, за да мога да видя и анимацията. Бих предложил да започнеш да приготвяш нещо за вечеря.

— Не е зле да си тръгвам вече — каза полицаят.

— Как не те е срам, Игнациус! — обади се сърдито мисис Райли. — Ние с мистър Манкузо ей така си седиме и си сърбаме кафето, а ти цял следобед лошо се държиш! Хич не те е грижа откъде ще намеря тия пари. Хич не те е грижа дали няма да ме опандизят! Нищо не те интересува!

— Нима ще бъда подложен на нападки в собствения си дом, и то пред един непознат с изкуствена брада?

— Сърцето ми!

— О, нима? — Игнациус се обърна към полицая: — Ще бъдете ли така любезен да си тръгнете? Само подкокоросвате майка ми.

— Мистър Манкузо не прави нищо лошо и даже толкова мило се държи.

— Аз по-добре да си вървя — обади се извинително Манкузо.

— Ще ги намеря тия пари! — викна мисис Райли. — Ще продам къщата! Под носа ти ще я продам. И ще отида в старчески дом, да знаеш!

Тя грабна края на мушамата и си избърса очите.

— Ако не си тръгнете — заплашваше Игнациус полицая, който пък си закачваше брадата, — ще извикам полиция!

— Той е полицията бе, глупак такъв!

— Това вече е пълен абсурд! — отвърна Игнациус и се понесе навън. — Отивам в стаята си!

Той затръшна вратата и грабна от пода настолния бележник. Хвърли се по гръб сред възглавниците на леглото и започна да драскоти върху пожълтелия лист. След като около половин час си дърпа косата и дъвка молива, започна да съставя един параграф.

Ако днес Хросвита бе сред нас, всички ние щяхме да се обърнем към нея за съвет и наставление. Чрез аскетизма и спокойствието на своята средновековна същност проницателният взор на тази легендарна, свята монахиня, подобна на Сибила, би ни освободил от ужасите, които се материализират пред очите ни посредством телевизията. Каква ли фантасмагория от експлодиращи електроди би се получила, ако можехме само да поставим едно срещу друго очната ябълка на тази свята жена и кинескопа, тъй сходни по форма и конструкция. Образът на въртящите се в кръг похотливи деца щеше да се разпадне на толкова много йони и молекули, че би настъпил катарзисът, до който задължително води една такава трагедия, каквато е покварата на невинните.

Мисис Райли стоеше в коридора и гледаше към надписа НЕ СМУЩАВАЙ, напечатан върху листа от бележник, залепен на вратата с доста употребяван лейкопласт.

— Игнациус, пусни ме да вляза! — простена тя.

— Да те пусна ли?! Разбира се, че няма да те пусна! В момента съм зает с един изключително кратък, но съдържателен абзац.