Джон Тул - Сговор на глупци

Адресът, който полицаят Манкузо търсеше, бе най-нищожната постройка на тази пресечка, като се изключат алуминиевите гаражи — истинско лилипутче от осемдесетте години. Едно измръзнало бананово дърво, почерняло и посърнало, подпряло се омаломощено на малката веранда, се готвеше да се сгромоляса, тъй както бе сторила оградата преди години. Недалеч от мъртвото дърво имаше купчинка пръст, в която бе полегнал келтски кръст от шперплат. Отпред бе паркиран плимутът модел 1946 г. — предната му броня плътно притисната към верандичката, докато задната задръстваше нахвърляните тухли, които се явяваха пътечка. С изключение на него, едва-едва крепящия се кръст и мумифицираното бананово дърво нищожното дворче бе съвсем празно. Нямаше храсти. Нямаше трева. Не се чуваше и птича песен.

Полицаят Манкузо погледна плимута и видя смачкания покрив и калника с кръгообразните вдлъбнатини, който отстоеше на десетина сантиметра от останалата ламарина. Там, дето някога се бе помещавало задното стъкло на колата, сега беше лепнат картон с надпис СВИНСКО СЪС ЗРЯЛ ФАСУЛ. Като се поспря до гробчето, той прочете избледнелия надпис върху кръста — РЕКС. После се изкачи по изядените тухлени стъпала и дочу иззад затворените кепенци гръмогласно песнопение:

Докато чакаше да му отворят, полицаят Манкузо се зачете в надписа на афиша, залепен върху стъклото на вратата: „Подхлъзването на езика може кораб в морска бездна да натика“. А отдолу медицинска сестра от военноморските сили притискаше пръст към устните си, които с течение на времето бяха станали кафяви.

Някои от обитателите на кварталчето вече бяха наизлезли по верандите си и гледаха и него, и мотоциклета. Щорите от отсрещната стена на улицата бавно се хлъзгаха ту нагоре, ту надолу, опитвайки се да фокусират, което показваше, че полицаят Манкузо има значителна по количество, макар и скрита от погледа му, публика, тъй като присъствието на полицейски мотоциклет в околността беше събитие, особено пък когато водачът му бе с червена брада и по бермуди. Кварталът беше беден, да, но честен. Внезапно почувствал се неловко, Манкузо позвъни отново и зае според разбиранията си изпъната, парадна стойка. Той извърна към публиката средиземноморския си профил, но наблюдателите му успяха да съзрат само дребничката фигурка, чиито шорти висяха като торба при чатала; хилаво тяло, с крака като клечки, които благодарение на официалните жартиери и смъкнатите чак до глезените найлонови чорапи изглеждаха дваж по-голи. Публиката наблюдаваше с любопитство, но не бе дълбоко впечатлена, а някои — тези, които бяха очаквали подобен призрак рано или късно да навести миниатюрната къщурка — дори не проявиха особен интерес.

Полицаят Манкузо бясно заблъска по кепенците.

— Вкъщи са — просъска една жена през кепенците на съседната къщурка. — Мис Райли май че е в кухнята. Я заобиколи отзад. Ти ченге ли си бе, господине?

— Полицай Манкузо. В маскировка! — натъртено отвърна той.

— Така ли? — Настъпи момент на мълчание. — И за кого идеш? За синчето или за майката?

— За майката.

— Е, това е добре, че то с оня няма да се разбереш. Гледа телевизия. Това чуваш ли го? Ще се побъркам! Нервите ми се разсипаха!

Полицаят Манкузо благодари на женския глас и тръгна по усойната пътечка. В задното дворче завари мисис Райли да простира лекьосан и пожълтял чаршаф върху едно въже, прокарано през голите клони на смокиновите дръвчета.

— О, вие ли сте? — след кратък миг попита мисис Райли. Тя аха да изпищи, като съзря червенобрадия да влиза в двора. — Как я карате, мистър Манкузо? Какво казаха ония хора? — Пристъпи внимателно с кафявите плъстени мокасини по разбитата тухлена настилка. — Я да влезем вкъщи да пийнем по едно хубаво кафенце!

Кухнята беше обширна, с висок таван — най-голямата стая в къщата, и миришеше на кафе и стари вестници. Като всички други помещения и тя бе усойна; мазните тапети и кафявите дървени корнизи превръщаха в мрак и малкото светлина, която се процеждаше от пътечката. Въпреки че вътрешното обзавеждане на домовете не интересуваше полицая Манкузо, той все пак забеляза онова, което не би убягнало от погледа на всеки друг на негово място — старата печка с високата фурна и хладилника с цилиндричния мотор, който се мъдреше отгоре му. Сети се за разните електрически пържолници, миксери, разбивачки, газови абсорбери, форми за вафли, автоматични скари, които сякаш непрекъснато бръмчаха, стържеха, разбиваха, охлаждаха и печаха в кухнята на жена му Рита, и се зачуди какво ли би могла да прави мисис Райли в тази полупразна стая. Щом по телевизията се появеше реклама за някой нов уред, мисис Манкузо го купуваше, независимо от неизясненото му приложение.