Джон Тул - Сговор на глупци

— Мога и да се съдя, ако мислиш, че ще е по-добре.

— Шофиране в пияно състояние — спокойно уточни Игнациус. — Нямаш никакви шансове.

Мисис Райли изглеждаше доста загрижена.

— Ама това са хиляда и двайсе долара бе, Игнациус!

— Сигурен съм, че ще изнамериш известно количество пари — каза той. — Остана ли малко кафе, или си дала и последното на тази карнавална маска?

— Можем да ипотекираме къщата.

— Да я ипотекираме ли?! Разбира се, че няма да го сторим!

— А какво друго?

— Има начини — отвърна разсеяно Игнациус. — Как бих искал да не ме тревожиш с такива въпроси! И бездруго това предаване всеки път засилва потиснатостта ми. — Той помириса млякото, преди да го сипе в тенджерката. — Бих ти предложил веднага да позвъниш в млекарницата. Това мляко е доста престояло.

— Мога да взема, да речем, хиляда долара от Поземленото — прошепна тихо мисис Райли на умълчалия се полицай. — Къщата е добра гаранция. Миналата година един посредник по имотите ми предлагаше седем хиляди.

— Парадоксалното в това предаване е — говореше Игнациус, надвесен над печката, с присвито око, така че да може да грабне тенджерката веднага щом млякото кипне, — че то би трябвало да бъде пример за подражание на нашата младеж. Много бих искал да знам какво ще кажат Предците Основоположници, ако можеха да видят как се развращават тези дечица! Открай време съзнавах, че демокрацията ще доведе точно до това. — Той наля старателно млякото в канчето си с надпис „Шърли Темпъл“. — На тази нация й трябва здрава ръка, преди да се е самоунищожила. Съединените американски щати се нуждаят от малко теология и геометрия, от малко вкус и благоприличие. Според мен ние се олюляваме по ръба на пропастта.

— Игнациус, утре като че ли ще ми се наложи да отида до Поземленото.

— Няма да се занимаваме с лихвари! — Игнациус бърникаше из кутията с бисквити. — Все ще се оправим някак.

— Гълъбче, могат и в затвора да ме вкарат.

— Хм-хм. Ако смяташ да ми правиш истерични сцени, ще се наложи да се върна в хола. Всъщност мисля, че точно така и ще постъпя.

Той отново се понесе на талази на талази по посока на музиката, а джапанките шумно пляскаха по ходилата на огромните му крачища.

— Как ще я карам с такъв син! Хич не го е еня за скъпата му, клета майчица. Понякога си мисля, че в затвора да ме тикнат, на него пак ще му е все едно. Камък има, а не сърце!

— Разглезила си го — отвърна полицаят Манкузо. — Жените трябва да внимават да не разглезват дечурлигата.

— Ти колко деца имаш, мистър Манкузо?

— Три. Розалия, Антоанета и Анджело младши.

— Ей, че хубаво! Бас държа, че са сладурчета и че не са като Игнациус! — Мисис Райли поклати глава. — Игнациус беше такава рожба! Не знам защо се промени. Все ми разправяше: „Обичам те, мамче!“ Сега вече не го казва.

— Недей да плачеш! — Манкузо беше дълбоко развълнуван. — Ще ти направя още мъничко кафе.

— И в затвора да ме тикнат, на него пак ще му е все едно! — заподсмърча мисис Райли. Отвори фурната и извади бутилката мискет. — Искаш ли малко хубаво винце, а, мистър Манкузо?

— Не, благодаря. Работиш ли в полицията, трябва да правиш и добро впечатление. Пък и нали все трябва да си нащрек…

— Е, ако нямаш нищо против… — Въпросът беше риторичен и мисис Райли опъна яка глътка от шишето. Полицаят Манкузо сложи млякото да се вари и закръжи около печката, сякаш си беше у дома. — По някой път наистина се скапвам. Тежък е животът. Пък и колко съм се трепала, ехеее! Колко изпълнителна бях само!

— Трябва по-весело да гледаш на нещата — заключи полицаят.

— Сигурно — отвърна мисис Райли. — На някои хора им е по-тежко даже и отколкото на мен. Като на бедната ми братовчедка, да речем. Каква чудесна женица само. Всеки божи ден ходеше на черква. Бутна я един трамвай на Магазин стрийт — отивала рано-рано на проповедта за рибарите. Навънка било още тъмно.

— Лично аз никога не се отчайвам — излъга полицаят Манкузо. — Трябва напреде да се гледа. Нали разбираш? Ето, моята работа е опасна, да речем…

— Могат и да те убият!

— Понякога не успявам цял ден никого да пипна. Друг път пък арестувам не тоя, дето трябва.

— Като оня старец пред „Д. Х. Холмс“. Само че грешката е моя, мистър Манкузо. Трябваше да се досетя, че Игнациус е виновен за всичко! От него какво друго да очакваш? Все му викам: „Игнациус, на̀, сложи си тая, хубавата ризка. Виж само какъв пуловер съм ти купила, тури си го де!“ Ама той не слуша. Въобще не иска да ме чуе с дебелата си кратуна!