Джон Тул - Сговор на глупци

— Колело ли? Мистър Манкузо е добър човек. Ти трябва да се радваш, че не те прибра.

— В апокалиптичните ми видения той ще бъде набучен на собствената си полицейска палка. Но както и да е, да постъпя на работа, е немислимо. В момента съм зает с моя труд и усещам, че навлизам в много плодовита фаза. Може би катастрофата е разтърсила и освободила мисълта ми. Във всеки случай днес постигнах много.

— Игнациус, трябва да платиме на човека. В затвора ли искаш да ме видиш? Няма ли да те е срам да тикнат клетата ти майчица зад решетките?

— Моля те, престани да ми говориш за затвора. Тази мисъл, изглежда, изцяло те е обладала. На теб сякаш дори ти е приятно да мислиш за това. В наше време мъченичеството е безсмислено. — Той тихичко се оригна. — Бих предложил известни икономии в този дом. И току-виж, скоро се оказало, че имаш необходимата сума.

— Всичките пари за тебе харча, за да те храня и какво ли не още!

— Напоследък намерих няколко празни бутилки вино, чието съдържание, ей богу, не съм изконсумирал аз.

— Игнациус!

— Онзи ден направих груба грешка и пуснах фурната, преди да я огледам както трябва. Когато я отворих, за да сложа замразената си пица, едва-що не бях ослепен от бутилка врящо вино, която аха, и да експлодира! Предлагам да отклониш някои от средствата, които изтичат към алкохолната индустрия.

— Засрами се, Игнациус! Няколко бутилчици мискет… А ти там с твоите джунджурии?

— Би ли дефинирала значението на думата „джунджурия“? — озъби се Игнациус.

— Всички тия книги! Грамофона! Ами тромпета, който ти купих миналия месец?

— Смятам тромпета за много добро капиталовложение, при все че нашата съседка, мис Ани, едва ли е на същото мнение. Ако отново започне да удря по кепенците ми, ще я полея с вода.

— От утре почваме да гледаме обявите във вестниците. Докарваш се и тръгваш да си търсиш работа!

— Страх ме е да попитам какво разбираш под „докарваш се“. Сигурно ще бъда превърнат в абсолютно посмешище.

— Ще ти изгладя хубава бяла ризка и ще си туриш една от сладките връзчици на баща ти.

— Да вярвам ли на ушите си?! — попита Игнациус възглавницата.

— Да знаеш, че иначе ще ипотекирам къщата! Покривът над главата си ли искаш да загубиш?

— Не! Ти няма да я ипотекираш! — Той удари с огромната си лапа по дюшека. — Ще се разруши цялото чувство за сигурност, което се опитвам да си изградя! Няма да позволя една незаинтересована страна да контролира моя дом! Не бих могъл да го понеса. Само като си помисля, и ръцете ми вече се изприщват.

Той протегна лапа, за да може майка му да огледа обрива.

— И дума да не става! — продължи. — Това ще накара всичките ми скрити страхове да изплуват на повърхността и резултатът, опасявам се, ще е злокобен. Не бих искал да прекараш остатъка от живота си в грижи по един душевноболен, заключен горе на тавана. Този дом няма да бъде ипотекиран! Все трябва да имаш скътани някъде известни средства…

— Имам сто и педесе в банката.

— О, боже мой, нима това е всичко? Не съм и предполагал, че водим толкова оскъдно съществование. Радвам се все пак, че не си довела до знанието ми този факт. Ако имах представа, че само една крачка ни дели от пълната мизерия, нервите ми отдавна да са отишли на боклука! — Игнациус почеса лапата си. — При все това трябва да призная, че алтернативата ми се вижда доста мрачна. Сериозно се съмнявам, че някой би ме наел на работа.

— Какво искаш да кажеш, чедо? Такова добро момче, с образование, и то какво…

— Работодателите съзират у мен отрицание на собствените им ценности. — Той се обърна по гръб. — Страхуват се от мен. Вероятно се досещат, че съм принуден да функционирам в столетие, което ме отвращава. Така беше дори когато работех в нюорлианската обществена библиотека.

— Игнациус, ама това е единственият път, когато си работил, откак свърши университета, пък и то беше само за две седмици.

— Точно това имам предвид — отвърна Игнациус, опитвайки се да уцели с книжно топче млечнобелия стъклен абажур на полилея.

— Трябваше само да лепиш листчета по книгите.

— Да, но аз имах свое собствено естетическо виждане относно лепенето на листчетата. Понякога успявах да залепя само три или четири на ден, но в същото време се чувствах удовлетворен от качеството на извършената работа. Библиотечната управа посрещна с ненавист моята прилежност. На тях просто им трябваше едно животно, което да лее лепило върху бестселърите им.

— Дали ще можеш да започнеш работа пак там?