Джон Тул - Сговор на глупци

— Отде да знам? Тя никога нищо не ми казва, голяма драка е, да знаеш. — Дарлин изискано си издуха нослето. — На мене ми се ще да танцувам нещо екзотично! Редовно си се упражнявам вкъщи. Ако успея да навия Лана да ми разреши нощем да танцувам тук, ще почна да получавам заплата и ще престана да пробутвам водицата на комисиона. Добре, че се сетих! Ами да, тя трябва да ми даде процент и за онова, което двамата изпиха снощи. Бабката доста биричка гаврътна! И не виждам какво толкова се е разфучала Лана. Приятелството си е приятелство, сиренето си е с пари. Оня дебелак и майка му не бяха кой знае колко по-долу от много други, които идват тука. Все си мисля, че Лана се вбеси най-много от идиотската зелена шапка, дето оня си беше надянал на главата. Като говореше, си дърпаше наушника надолу, а като слушаше, го вирваше нагоре. Като влезе Лана, всички викаха по него, а той си беше свалил двата наушника и те стърчаха като криле! Да знаеш само колко смешно беше!

— Викаш, че тоя дебелак се влачел с майка си, а? — попита Джоунс, като в същото време мислено правеше връзката.

— Ахъ. — Дарлин сгъна кърпичката и я пъхна в пазвата си. — Дано не вземат да се мъкнат тука, че здравата ще я загазя! — Гласът на Дарлин потрепваше от тревога. — Слушай, я да посвършим нещо, преди да се е върнала Лана. Само не се хаби да чистиш много-много това бунище. Откакто съм тука, никога не съм го виждала да е чисто. Пък и вечно е такава тъмница, че и да го лъснеш, пак няма да се види. А ако слушаш Лана, ще си кажеш, че тая дупка е най-малкото „Риц“!

Джоунс пусна нов облак дим. През очилата си той така и нищичко не виждаше.

Полицаят Манкузо караше с удоволствие мотора си по авеню Сейнт Чарлс. Взел го беше от участъка — огромен и гръмогласен мотоциклет, боядисан в светлосиньо и хромиран, който само при едно докосване на копчето се превръщаше в ротативка, изпускаща искрящи, святкащи, примигващо червени и бели светлинки. Клаксонът — тази страхотна какофония, наподобяваща хор от дванайсетина побеснели риса, бе напълно достатъчен, за да накара подозрителните типове в радиус от една миля да напълнят гащите от страх и съответно да се изпокрият. Любовта, която полицаят Манкузо хранеше към мотоциклета, бе платонически силна.

Силите на злото — творение на отвратителната и очевидно неразкриваема подземна общност от подозрителни типове, днес бяха далеч от него. Вековните дъбове по авеню Сейнт Чарлс сбираха короните си над главата му, досущ като балдахин, засланящ го от мекото зимно слънце, което се разливаше и искреше по хромираните части на мотоциклета. Въпреки че напоследък времето бе студеничко и влажно, този подиробед бе изпълнен с изненадващата топлина, която прави зимата в Ню Орлиънс тъй мека. И полицаят Манкузо й се наслаждаваше, защото бе само по фланелка и бермуди — облеклото, което сержантът му бе подбрал за тоя ден. Дългата червена брада, закачена за ушите му с жици, позатопляше гърдите; беше я грабнал от шкафа в момент, когато сержантът не го гледаше.

Полицаят Манкузо вдъхна мириса на плесен, който се носеше откъм дъбовете, и в романтичен порив си помисли, че авеню Сейнт Чарлс навярно е най-красивата улица на този свят. От време на време подминаваше бавно поклащащите се трамваи, които едва-едва се носеха, сякаш без някаква определена крайна цел, следвайки релсите им между старите сгради от двете страни на авенюто. Всичко изглеждаше тъй спокойно, тъй заможно и неподозрително! Той се бе упътил към клетата вдовица Райли в собственото си свободно време. Колко окаяна му се бе видяла, когато плачеше сред развалините! Трябваше поне да се опита някак да й помогне!

На Константинопъл стрийт полицаят Манкузо зави към реката и с пукот и ръмжене се понесе из едно западащо кварталче, додето стигна до група къщи, строени през 1880-90-те години — дървени реликви в готически стил и други от времето на фалшивата позлата, украсени с дърворезба и рисувани заврънкулки, старинни градски постройчици, отделени с толкова тесни алейки, че се намираха на по-малко и от един хвърлей камък една от друга, оградени с железни пикети и ниски порутени тухлени огради. По-големите бяха превърнати надве-натри в блокове за даване под наем, а верандите им — в допълнителни стаи. В някои от предните дворчета се мъдреха алуминиеви гаражи, а една-две от сградите имаха и лъщящи алуминиеви навеси. От викториански този квартал бе западнал до едно пълно нищо и бе навлязъл в двадесетото столетие безгрижно и нехайно, но с крайно ограничени средства.