Джон Тул - Сговор на глупци

— Добре ли си, гълъбче? — възбудено попита мисис Райли, след като реши, че бомбардировката е свършила.

Игнациус простена глухо. Синьо-жълтеникавите му очи се бяха налели със сълзи.

— Кажи ми нещичко, Игнациус! — молеше го майка му и като се извърна назад, стана свидетелка точно на момента, когато той подаде главата си през прозореца и повърна върху нащърбения калник на колата.

Полицаят Манкузо бавно вървеше по Чартрис стрийт, облечен в балетно трико и жълт пуловер — дрехи, които по думите на началника щяха да му дадат възможност да залови наистина подозрителни типове, а не дядковци и момченца, дето чакат майките си. Този костюм бе наказанието, измислено от сержанта, който беше казал на Манкузо, че отсега нататък единствената му задача ще е да води подозрителни типове и че полицейският участък разполага с такъв гардероб, че той всеки ден ще бъде нов човек. Полицаят Манкузо унило бе надянал трикото пред сержанта, който го изтика от участъка с думите или да влезе във форма, или да си обира крушите от полицията.

Два часа обикаляше из Френския квартал и никого не беше хванал. На два пъти му се стори, че има надежда — когато спря един мъж с барета и му поиска цигара, но онзи заплаши, че ще извика полиция, и когато направи опит да заговори младеж, облечен в тренчкот и с дамска шапка на главата, ала той пък го зашлеви и офейка.

И както си вървеше по Чартрис стрийт, потърквайки бузата, която все още го наболяваше от шамара, полицаят Манкузо дочу звук, досущ като от експлозия. Той се затича и свърна зад ъгъла към Сейнт Ан с надеждата, че някой подозрителен тип току-що е хвърлил бомба или се е самоубил, но това, което видя, бе зелената ловджийска шапка, от която сред развалините изригваше бълвоч.

„С краха на средновековието боговете Хаос, Лудост и Лош вкус взеха връх“ — пишеше Игнациус в един от настолните си бележници.

„След една епоха, в която Европа бе живяла в ред, задружие и покой, в единение с истинския бог и светата троица, се усети полъх на промяна, но той не бе обнадеждаващ. Злият вятър добро не вещае. Сияйните времена на Абелар, Томас Бекет и поклонниците помръкнаха и станаха на пепел. Колелото на Фортуна се устреми срещу човека, строши ключиците му, премаза черепа му, разкриви туловището му прободе го в таза и му наскърби сърцето. След като се бе издигнало толкова високо, човечеството падна съвсем ниско. Нявга хората се бяха отдали на душата, а сега — на търговията.“

— Доста добре се получава — рече си Игнациус и забързано продължи да пише.

„Търговци и шарлатани овладяха Европа и нарекоха коварното си евангелие «Просвещение». Настъпи времето на ненаситността, но от пепелта на човечеството не се въздигна Феникс. Смиреният и благочестив орач Пиърс 2 2 Герой от „Видението на Пиърс Орача“ — английска поема от XIV век, вероятен автор Уилям Лагланд. — Б.пр. отиде в града, за да продаде децата си на господарите на Новия ред, изпълнен с намерения, които в най-добрия случай можем да наречем съмнителни. (Вж. Райли, Игнациус Дж., «Кръвта по ръцете им — всеобхватното престъпление. Изследване върху някои подбрани безчестия в Европа от XVI век», монография, 2 страници, 1950 г., Отдел за редки книги, ляв коридор, трети етаж, Архивна библиотека «Хауард-Тилтън» при университета «Тюлейн», Ню Орлиънс 18, щата Луизиана. Забележка: изпратих тази уникална монография като дар на библиотеката, но не съм съвсем сигурен дали са я приели. Най-вероятно са я изхвърлили, тъй като бе написана с молив върху лист от бележник.) Жироскопът неимоверно много се отклони от равновесното си положение. Брънките на Великата Верига на Битието се нанизаха като кламери, сякаш някакъв малоумник ги бе напъхал една в друга. Смъртта, унищожението, анархията, прогресът, амбицията и самоусъвършенстването бяха новото предопределение на Пиърс. И злокобна щеше да е тая орис: той бе изправен пред извратената необходимост да ХОДИ НА РАБОТА.“

Историческата проницателност на Игнациус временно помръкна и той скицира най-отдолу на страницата една примка. После изрисува револвер и кутийка, върху която старателно изписа ГАЗОВА КАМЕРА. Подраска с молива напред-назад по листа и назова това „творение“ АПОКАЛИПСИС. След като привърши с украсата на страницата, той запрати бележника на пода, където бяха разпилени още много други…

Твърде продуктивна утрин, рече си той. Седмици наред не бе успявал да постигне толкова. И като гледаше десетките бележници, които образуваха около леглото му нещо като килим с мотиви на индиански пера за украса на главата, самодоволно си помисли, че по пожълтелите им страници, в широките им редове, бяха засети семената на един великолепен труд по сравнителна история. Естествено, в голям безпорядък. Но някой ден той щеше да се нагърби със задачата да подреди тези частици от своя интелект в бляскава и грандиозна по замисъл мозайка. В завършен вид тя щеше да покаже на грамотния човек катастрофалния път, който бе поела историята от четири столетия насам. През петте години, които беше посветил на тази творба, не бе успявал да сътвори повече от шест абзаца месечно. Дори не можеше да си припомни какво бе писал и съзнаваше, че някои от листовете са изпълнени предимно с драсканици. Все пак, рече си Игнациус спокойно, и Рим не е бил построен за един ден…