Джон Тул - Сговор на глупци

— Нали ти искаше да останеш, Игнациус?

— Да, но само като наблюдател. Не изпитвам особено желание да общувам с тях.

— Откровено казано, повече не мога да слушам тая история с рейса. Откакто сме влезли, я разправяш вече за четвърти път.

Игнациус се засегна.

— Не съм и подозирал, че те отегчавам. В края на краищата това пътуване беше едно от събитията, които допринесоха за изграждането ми като личност. Ти като майка би трябвало да се интересуваш от травмите, довели до формирането на моя светоглед.

— И кво е станало с автобуса? — попита блондинката и премести стола си до Игнациус. — Казвам се Дарлин. Много си падам по интересните историйки. Нещо сочно ли е, а?

Барманът тресна бирата и дайкирито върху тезгяха точно когато автобусът поемаше из вихрушката.

— На̀ ти една чиста чаша — изръмжа той към мисис Райли.

— Колко мило! Ей, Игнациус, имам си чиста чашка!

Но синът й беше зает с пристигането си в Батън Руж, за да я чуе.

— Знаеш ли, муцка — обърна се мисис Райли към младежа. — Днес със синчето си имахме неприятности. Полицията се опита да го арестува.

— Боже мой! Полицаите са такива едни непреклонни…

— А пък Игнациус е магистър и въобще…

— Какво беше направил, за бога?

— Нищо. Просто чакаше клетото си мамче.

— Облеклото му е малко странно… Когато влязох, в първия момент го взех за артист или нещо подобно, макар че не се опитах да си представя какво точно би могъл да изпълнява.

— Все за тия дрехи му говоря, ама той не слуша. — Мисис Райли погледна към гърба на бархетната риза и към косата, която се къдреше по вратлето на сина й. — Много ти е хубаво това сако.

— А, това ли? — попита младежът и опипа кадифените ръкави. — Трябва да ви кажа, струва цяло състояние! Намерих го в едно мило малко магазинче в Селцето.

— Не ми мязаш на селянин…

— О, мили боже! — въздъхна младият човек и щракна гръмко със запалката си една „Салем“. — Исках да кажа, Гринич Вилидж 1 1 От англ. village — село. — Б.пр. , скъпа. А, между другото, къде намерихте тази шапка? Фантастична е!

— О, господи. Че аз си я нося, откакто Игнациус взе първото причастие!

— Бихте ли я продали?

— Как така?

— Търговец съм на стари дрехи. Ще ви дам десет долара за нея.

— За нея?! Хайде де!

— Петнайсет?

— Сериозно?! — Мисис Райли свали шапката. — Готово, гълъбче.

Младежът отвори портфейла си и й подаде три банкноти от по пет долара. Пресуши чашата с дайкири, изправи се и рече:

— Вече наистина трябва да бягам.

— Толкова скоро?

— Беше ми много приятно да се запозная с вас!

— И се пази от студа и влагата навън!

Младежът се усмихна, постави внимателно шапката под тренчкота си и излезе.

— Радарът, както се оказва, е нещо съвсем елементарно — разправяше Игнациус на Дарлин. — Явно, с таксиметровия шофьор сме проблясвали като малки точици върху екрана през целия ни път от Батън Руж.

— Значи на радарния екран, а? — прозина се Дарлин. — Я гледай ти!

— Хайде да си ходиме, Игнациус — подкани го мисис Райли. — Гладна съм.

Тя се обърна към него и събори бирената бутилка, която се пръсна върху пода на малки, кафеникави, нащърбени парченца.

— Сцени ли ще правиш, майко? — подразни се Игнациус. — Не виждаш ли, че с мис Дарлин разговаряме? Нали носиш сладкиши? Изяж си ги. Все се оплакваш, че никъде не излизаш. Логично е да се заключи, че една вечер, прекарана в града, ще ти достави удоволствие.

Игнациус се върна към темата за радара, а мисис Райли бръкна в една кутия и си извади шоколадова пастичка.

— Искаш ли? — попита тя бармана. — Много са готини! И от винените имам.

Онзи се преструваше, че търси нещо по рафтовете.

— Мирише ми на винени пасти! — оживи се Дарлин и впери погледа си по посока зад Игнациус.

— Вземи си, гълъбче — подкани я мисис Райли.

— И аз май ще си взема — каза Игнациус. — Струва ми се, че много вървят с брендито.

Мисис Райли разтвори кутията на бара. Дори мъжът с фиша за надбягвания прие да хапне една ореховка.

— Къде намери тия готини пасти, госпожа? — обърна се Дарлин към мисис Райли. — Готини и сочни!

— В „Холмс“, душице. Пастите им са един път! И какво разнообразие предлагат!

— Много са вкусни — съгласи се Игнациус и плъзна мекия си розов език по мустаците на лов за трохички. — Май ще си хапна и една-две ореховки. Открай време смятам, че сладкишите с кокосово брашно са много подходящи, за да си подложи човек.

Той нарочно поразрови из кутията.

— Аз пък обичам хубавите пастички да са ми за десерт — каза мисис Райли на бармана, който й обърна гръб.