Джон Тул - Сговор на глупци

— Че то това не беше момче — заоправдава се Манкузо. — А един огромен, шашаво облечен дебелак. Видът му беше съмнителен. Най-обикновена проверка на документи исках да направя, а той започна да ми се опъва. Честно казано, приличаше ми на голям перверзник.

— Перверзник, а? — попита сержантът настървено.

— Да — отвърна му Манкузо с прилив на самочувствие. — Голям, дебел перверзник!

— Колко голям?

— Най-големият, който съм виждал през живота си! — отвърна Манкузо и разпери ръце, като че разправяше за рибарски улов. Очите на сержанта заблестяха. — Първото, което забелязах, беше зелената ловджийска шапка.

Някъде из облака си Джоунс слушаше внимателно, но безучастно.

— И какво стана, Манкузо? Защо сега той не е тук, пред мен?

— Избяга… Оная жена излезна от магазина и обърка всичко. А после двамата побягнаха към Квартала.

— Охо, двамина от Квартала, а? — възкликна сержантът в момент на озарение.

— Не, сър — прекъсна го старецът. — Тя наистина му беше майка! Една мила, хубава женица. И друг път съм ги виждал в центъра. Този полицай тука я уплаши!

— Слушай какво, Манкузо — кресна сержантът. — Ти си единственият в цялата полиция, който може да се опита да отмъкне някого от майка му. И за какво си ми довел тоя дядка? Обади се у тях и им кажи да дойдат да си го приберат!

— Моля ви се! — започна Робишо. — Недейте! Дъщеря ми се занимава с дечурлигата… Никога досега не са ме арестували! Тя и без това няма да може да дойде. Какво ще си помислят внучетата? Всичките учат в манастири!

— Обади се на дъщеря му, Манкузо! Да се научи друг път на кого вика „комуниси“!

— Много ви се моля! — обля се в сълзи Робишо. — Внучките ме уважават!

— Исусе Христе! — възкликна сержантът. — Да иска да арестува детенце с майка и да ми води тука нечий дядо! Омитай се, Манкузо, и води стареца със себе си! Съмнителни типове ще арестуваш, тъй ли? Добре ще те подредя аз тебе!

— Слушам, сър — отвърна немощно Манкузо и помъкна хленчещия старец.

— Ъхааа! — обади се Джоунс иззад тайнствеността на своя облак.

Около бар „Нощна веселба“ се спускаше здрач. Навън, по Бърбън стрийт, започнаха да палят светлините. Неоновите надписи ту угасваха, ту светваха и се отразяваха в паважа, навлажнен от рехавата мъгла, която от известно време насам бавно се спускаше над града. В студения полумрак звучеше лекият проплясък на такситата, които докарваха първите клиенти за вечерта — командировани оттук-оттам и туристи от Средния запад.

В „Нощна веселба“ вече имаше неколцина посетители: мъж, който местеше пръст по фиша за конните състезания, унила блондинка, която изглеждаше като неделима част от бара, и елегантно облечен младеж, който пушеше „Салем“ една след друга и пиеше на огромни глътки ледено дайкири.

— Игнациус, я по-добре да си вървим — рече мисис Райли и се оригна.

— Какво? — избоботи той. — Трябва да останем да погледаме покварата. Тя вече започва да приижда.

Елегантният младеж разплиска дайкирито по бутилковозеленото си кадифено сако.

— Ей, барман, донеси парцал! — провикна се мисис Райли. — Един клиент току-що си разля питието!

— Няма нищо, уважаема — обади се сърдито младият човек и повдигна едната вежда към Игнациус и майка му. — Тъй или иначе, мисля, че съм сбъркал бара.

— Не се разстройвай, пиленце! — посъветва го мисис Райли. — Какво е това, дето го пиеш? Прилича ми на плодов шейк.

— Много се съмнявам, че ще схванете какво е, дори и да ви го опиша.

— Как се осмелявате да държите такъв тон на скъпата ми, ненагледна майчица?

— Млъкни бе, дебелак! — озъби се младежът. — Я ми погледни сакото!

— Направо е смехотворно.

— Стига де! Хайде да сме си приятели — избълбука мисис Райли през покритите си с пяна устни. — И без това достатъчно си тровим живота.

— Бих казал, че синът ви умира да трови спокойствието на другите!

— Ей, вие двамата! На такова място всеки трябва да си прави кефа! — Мисис Райли се усмихна на младежа. — Дай да те черпя нещо, че нали си разля питието. Пък аз ще си викна още една „Дикси“.

— Наистина трябва да бягам! — въздъхна младият човек. — Все пак благодаря.

— Къде си хукнал в такава вечер? Ооо, я не му обръщай внимание на Игнациус! Що не останеш да погледаш програмата, а?

Очите на младежа се извърнаха към тавана.

— Така де — обади се блондинката. — Ще видиш някой и друг задник или цица.

— Майко — отсече ледено Игнациус, — убеден съм, че сега насърчаваш тези абсурдни личности!