Джон Тул - Сговор на глупци

— Какъв ужас! Ще се появиш по страниците на всички вестници! Игнациус, какъв позор! Ти само си направил нещо, докато ме чакаше, познавам си те!

— Ако въобще има човек, който да не си пъха носа там, дето не му е мястото, това съм аз — изпъшка Игнациус. — Умолявам те! Налага се да спрем! Струва ми се, че ще получа кръвоизлив.

— Добре. — Мисис Райли погледна почервеняващото лице на сина си и разбра, че той като едното нищо ще се свлече в краката й, само и само да докаже, че е прав. И преди го беше правил. Последния път, когато го накара да я придружи на неделната литургия, се сгромоляса два пъти на отиване към черквата и още веднъж по време на проповедта за мързела, след което пропълзя изпод скамейката и предизвика всеобщ смут и бъркотия. — Хайде да влезем тук и да поседнем.

С помощта на една от кутиите тя го натика през вратата на бар „Нощна веселба“. В смърдящия на уиски и фасове полумрак те се изкатериха върху два стола. Докато мисис Райли подреждаше кутиите с пасти върху тезгяха, Игнациус разтвори широките си ноздри и отрони:

— Боже мой, майко, тук смърди ужасно! Стомахът ми изпада в спазъм!

— А какво искаш? Да излезеш на улицата? Да те прибере оня полицай, това ли?

Игнациус не отговори — той сумтеше шумно и правеше физиономии. Барманът, който ги наблюдаваше, се обади с пълна досада някъде из полумрака:

— Моля?

— За мен кафе — поръча царствено Игнациус. — Кафе от цикория с преварено мляко.

— Само нес — отвърна барманът.

— Изключено е да пия подобно нещо — обърна се Игнациус към майка си. — Такава мерзост!

— Тогава си поръчай бира. Няма да те отрови.

— Но е възможно да се подуя.

— За мен бира „Дикси 45“ — поръча мисис Райли.

— А за господина? — попита барманът с плътен, високопарен глас. — Какво ще пожелае той?

— Дайте му и на него „Дикси“.

— Кой знае дали ще я изпия — изтърси Игнациус в момента, в който барманът тръгна да отваря бирите.

— Не може да седим просто така, нали?

— Защо пък не? Ние сме единствените им клиенти и трябва да ни се радват.

— Тук вечер сигурно има стриптийз, а? — сръга сина си мисис Райли.

— Не бих се изненадал — студено й отвърна Игнациус. Имаше доста огорчен вид. — Можехме да се отбием и другаде. Убеден съм, че и без това полицията всеки момент ще нахълта! — Той изсумтя шумно и се изкашля. — Слава богу, че мустаците ми възпират донякъде тези зловония, но обонятелните ми органи вече започват да се бунтуват.

След известно време, а то им се стори като цяла вечност, изпълнена с тракане на чаши и затръшване на хладилници, барманът изникна там някъде из полумрака, постави бирата пред тях и уж без да иска, събори чашата в скута на Игнациус. Бяха обслужени по възможно най-отвратителния начин — така както се полага на нежелани посетители.

— Да имате случайно студен тоник „Доктор Нът“? — попита Игнациус.

— Не.

— Синът ми обожава „Доктор Нът“ — обясни мисис Райли. — Трябва с каси да купувам! Като седне някой път, изпива по два-три наведнъж.

— Убеден съм, че това не е от първостепенен интерес за този човек — каза Игнациус.

— Не възнамерявате ли да си свалите шапката? — полюбопитства барманът.

— Не — избоботи Игнациус. — Тук е студено.

— Ваша работа — отвърна онзи и се зарея към полумрака в другия край на бара.

— Хайде де!

— Успокой се — рече майка му.

Игнациус повдигна наушника от страната на майка си.

— Ще си вдигна единия наушник, за да не се налага да напрягаш гласните си струни. Какво ти каза лекарят за лакътя или какво беше там?

— Че трябва да се масажира.

— Дано само не пожелаеш аз да го сторя. Знаеш какво е отношението ми спрямо допира с други хора.

— Каза ми, доколкото може, да избягвам студа.

— Май щях да съм ти полезен, ако умеех да шофирам.

— Не се притеснявай, пиленце.

— В действителност дори самото возене ми действа зле. Е, най-лошото, разбира се, е да си на горния етаж на експресен междуградски автобус. Толкова нависоко! Помниш ли, когато трябваше да отида до Батън Руж с един такъв? Няколко пъти повръщах! Наложи се шофьорът да спира из тресавищата, за да слизам да се разхождам. Останалите пътници май много се ядосаха. Да се возят на тази ужасна машина — навярно стомасите им бяха от желязо! Освен това самото излизане извън пределите на Ню Орлиънс невероятно много ме изплаши. Именно там е пуснала корени истинската пустош — сърцето на мрака.

— Спомням си, Игнациус — отвърна по инерция мисис Райли, като отпиваше големи глътки бира. — Беше направо болен, като се върна вкъщи.