Джон Тул - Сговор на глупци

— Засрами се, Игнациус! Човекът просто се държи любезно.

— Самите понятия са в разнобой. Едва ли някой би могъл да е любезен в такава бърлога.

— Още две бири, моля.

— Една бира и едно бренди — поправи я Игнациус.

— Няма чисти чаши — отвърна барманът.

— Срамота! — възмути се мисис Райли. — Е, ще пием в същите.

Барманът сви рамене и потъна в мрака.

В полицейския участък старецът седеше на една пейка редом с останалите — предимно крадци по магазините, които съставляваха късният следобеден улов. Върху бедрото си в спретната редичка беше подредил картата за социална осигуровка, членската карта от църковното дружество, значката от клуб „Златен век“ и удостоверението за това, че е ветеран от Първата световна война. Чернокож младеж с огледални слънчеви очила, които му даваха вид на пришълец от друга планета, разглеждаше „досието“ върху съседното бедро.

— Ехааа! — възкликна захилен той. — Бе ти май навсякъде членуваш, а?

Старецът най-старателно пренареди картите, но не каза нищо.

— И как стана тя, че докараха такъв като тебе? — Слънчевите очила избълваха толкова дим, че картите се скриха. — Тия полцаи май съвсем са я закършили.

— Тук съм, защото оскверниха конституционното ми право! — внезапно се разгневи старецът.

— Туй няма да мине. Вземи, че измисли нещо друго. — Черната ръка се пресегна към една от картите. — Тоя Клатен век кво значи?

Старецът грабна картата и я сложи обратно върху бедрото си.

— С тия картончета въпросът ти не се урежда. Те не пропускат — ще си те опандизят и с тях, и без тях.

— Така ли мислиш? — обърна се старецът към кълбото дим.

— Има си хас! — Нов облак се понесе към тавана. — Ама как попадна тука бе, дядка?

— Не знам.

— Не знаеш ли? Ехааа! Бабината ти! Все ще е за нещо. Черните ги прибират за нищо, ама ти, мистър, щом си тука, все ще е за нещо.

— Наистина не знам — отвърна мрачно старецът — Стоях си аз в тълпата пред „Д. Х. Холмс“…

— И щипна едно портмоненце, а?

— Не. Нарекох един полицай…

— И кво го нарече?

— Комунис.

— Кумуниз, а? Уаууу! Аз ако река на полцай кумуниз, за нула време ще ме чупят чак в Ангола. Ама с такъв кеф ще му го река! Като днеска: мотам си се аз из „Улуърт“, а някаква патка свила пакетче фъстъци. Оная пък, продавачката, като писна, все едно я колят. Иеййй! И… так! Пазачът ме гепи, а после някакъв полцай ме помъкна. Иди се оправяй! Ехааа! — Устните му пак засмукаха цигарата. — Не ги намериха фъстъците у мене, ама полцая не ме остави. Е тоя си беше направо кумуниз!

Старецът се изкашля и размести картите.

— Абе тебе ще те пуснат — продължиха слънчевите очила. — Виж, на мене ще ми свият сърмите, ще ми дръпнат едно конско и кво от тва, че не съм свил фъстъците? А може и да пробат да го докажат, казва ли ти някой? Ще купят едно пакетче и ще ми го мушнат в джоба. „Улуърт“ сигурно ще се опитат да ме окошарят до живот!

Негърът изглеждаше напълно примирен и избълва нов облак синкав дим, който обгърна и него, и дядката, и картичките. После си промърмори:

— Кой ли го е щипнал фъстъка бе, чудна работа?! Само е оня, дето пази стоката…

Един полицай подкани стареца да се приближи до бюрото в центъра на помещението, където седеше сержантът, а до него се бе изправил и полицаят, който го беше арестувал.

— Как се казвате? — попита сержантът.

— Клод Робишо — отвърна старецът и постави картичките си върху бюрото.

Сержантът ги разгледа и каза:

— Полицаят Манкузо разправя, че сте оказали съпротива при ареста и че сте го нарекли „комунис“.

— Не му го казах на сериозно — отвърна тъжно старецът, като забеляза с каква жестокост се отнася сержантът дори към малките му карти.

— Манкузо разправя, че сте викали на всички полицаи „комуниси“.

— Ихааа! — възкликна негърът от другия край на помещението.

— Я да млъкваш, Джоунс! — провикна се сержантът.

— Добре де.

— Че ти си следващият!

— Ама виж кво, аз на никой не съм викал кумуниз! — взе да обяснява Джоунс. — Оня, пазача в „Улуърт“, ме накисна мене! Аз даже не обичам фъстъци.

— Затваряй си устата!

— Окей! — весело отвърна Джоунс и издуха огромен буреносен облак дим.

— Изобщо не съм искал да кажа подобно нещо — продължи мистър Робишо. — Просто се ядосах. Увлякох се, щото полицаят се опита да арестува онуй сирото момче, дето чакаше майка си пред „Холмс“.

— Каквооо?! — обърна се сержантът към дребния, посърнал полицай. — Какво си се опитал да направиш?