Джон Тул - Сговор на глупци

— Имаш ли някакъв документ за самоличност, господинчо? — попита той, изпълнен с надеждата, че Игнациус не разполага с такъв.

— Какво?! — Игнациус хвърли изотгоре поглед към значката върху синята шапка. — Вие кой сте?

— Я си покажи шофьорската книжка!

— Аз не шофирам. Вървете си, ако обичате. Чакам майка си.

— Какво е това, дето виси от торбата?

— А вие как мислите, глупако? Струна за лютнята ми!

— За кое?! — Полицаят леко се отдръпна. — Бе ти тукашен ли си?

— Нима влиза в задълженията на полицията да ме тормози, след като е видно, че този град е столицата на порока в цивилизования свят? — изрева Игнациус над тълпата, събрала се пред магазина. — Че се е прославил със своите покерджии, проститутки, ексхибиционисти, антихристи, алкохолици, хомосексуалисти, наркомани, фетишисти, онанисти, порнографи, изнудвачи, дърти брантии и лесбийки, които бутнат ли мъничък рушвет, и вече попадат под закрила! Стига да имате малко време, бих направил опит да обсъдя с вас проблема за престъпността, но, моля, не допускайте фаталната грешка да ми досаждате!

Полицаят сграбчи Игнациус за ръката, но нотите се стовариха върху шапката му, а висящата струна го шибна по ухото.

— Хей!

— Така ти се пада! — кресна Игнациус, като забеляза, че около тях започва да се образува кръг от зяпачи.

А на щанда за тестени изделия, вътре в магазина, мисис Райли притискаше майчината си гръд към една стъклена витрина, пълна с макарони. Пръстите й, протрити от дългите години пране на огромните жълтясали гащи на синчето, почукаха по стъклото, за да привлекат вниманието на продавачката.

— Ууу, мис Инес! — провикна се мисис Райли с акцент, характерен за една „Дива Индия“, недалеч от Мексиканския залив, и който на юг от Ню Джърси можеше да се чуе само в Ню Орлиънс. — Тук съм, душко!

— Какво става с тебе? — попита мис Инес. — Как си, миличка?

— Ако ти кажа, че съм добре, ще те излъжа — искрено отвърна мисис Райли.

— Лоша работа… — Мис Инес се облегна на витрината, забравила за пастите, които продаваше. — И аз така, право да ти кажа. Тия крака…

— Божичко, де това да беше. А то имам артрит в лакътя.

— Не думай! — възкликна с истинско съчувствие мис Инес. — Горкият ми баща, и той го има. Караме го да се топи във вана с вряла вода!

— Синчето ми по цял ден плава из нашата вана… Вече и в собствената си баня не мога да вляза!

— Ами той не се ли ожени бе, душе?

— Игнациус?! Ох-ох-ох! — въздъхна тъжно мисис Райли. — Я, муци, ми сложи две дузини от ония пастички.

— Ти не ми ли беше казала, че се е оженил?… — подхвърли мис Инес, като нареждаше пастите в една кутия.

— Даже изгледи няма. Онуй момиченце, дето си ходеха с него, ей тъй изчезна…

— Е, има още време.

— Дано — отвърна вяло мисис Райли. — Слушай, я ми дай и половин дузина от винените пасти, че Игнациус се сърди, като няма…

— То твойто момченце май много обича пастичките, а?

— Ох, божке, тоя лакът ще ме довърши! — изпъшка мисис Райли.

Ловджийската шапка бясно подскачаше насам-натам посред тълпата пред магазина, като чертаеше радиуси в кръга от хора.

— Ще се жалвам лично на кмета! — крещеше Игнациус.

— Я остави момчето бе! — обади се някой от множеството.

— Иди да ловиш стриптаджийките от Бърбън стрийт! — добави един старец. — Той е добро момче, маминка си чака.

— Благодаря — високомерно заяви Игнациус. — Надявам се, че всички ще свидетелстват срещу това безчинство.

— Ти тръгвай с мене — обърна се полицаят към Игнациус, но с явно намаляло самочувствие. Тълпата заплашваше да се превърне в необуздано пълчище, а наоколо не се виждаше дори регулировчик. — Отиваме в участъка.

— Да не може едно свястно момче дори да чака майка си пред „Холмс“! — обади се пак старецът. — В тоя град туй никога не го е бивало, аз пък да ви кажа. Това е само работа на комунисите!

— На мене ли викаш комунис? — възропта полицаят, като се опитваше да избегне ударите на струната. — Я по-добре внимавай на кого викаш комунис, че ще те прибера и тебе!

— Ти мен не мож ме арестува! — сопна му се старецът. — Аз съм член на клуба „Златен век“ към Комитета за отдих и почивка!

— Мръсно ченге такова, я да оставиш стареца на мира! — писна някаква жена. — Човекът сигурно и внучета си има!

— Имам я! При това шест! И всичките учат в манастири! Пък и са умници!

Над главите на хората Игнациус съзря майка си, която излизаше от магазина, понесла кутиите с пасти така, сякаш бяха пълни с цимент.