Джон Тул - Сговор на глупци

— Майките са гадна работа — отбеляза мис Лий и съблече коженото си манто. — Дарлин, трябва да си побъбрим малко двенките.

Отвън мисис Райли се обеси на ръката на сина си, но колкото и да се стараеха, те едва-едва напредваха, при все че явно настрани вървяха по-лесно. Вече си бяха изработили и стъпка — три бързи крачки вляво, пауза, три бързи вдясно, пауза…

— Тая жена беше направо ужасна! — поде мисис Райли.

— Пълно отрицание на всички човешки добродетели! — добави Игнациус. — А, между другото, далече ли е колата? Изморен съм, и то много.

— На Сейнт Ан, гълъбче. Само след няколко преки.

— Шапката ти остана в бара.

— Ами, продадох я на оня млад човек…

— Продаде ли я? А защо? Попита ли ме дали не възразявам? Така бях привързан към тази шапка!

— Извинявай, Игнациус, но не знаех, че толкова ти харесва. Никога нищо не си казвал.

— Привързаността ми бе безмълвна. Тази шапка беше досег с моето детство, връзка с миналото ми!

— Ама той ми даде петнайсе долара бе, Игнациус!

— Много те моля! Да не говорим вече за това. Какво кощунство! Един господ знае на какви изродени цели ще служи сега! У теб ли са петнайсетте долара?

— Останаха ми седем…

— Тогава защо не спрем да похапнем нещо? — Игнациус посочи една количка на ъгъла, която имаше формата на хотдог на колела. — Сигурен съм, че тук сандвичите са с огромни кренвирши!

— Кренвирши ли? На тоя дъжд и студ да седим навънка да ядем хотдог?

— Това беше само една идея.

— Категорично не! — с пиянска смелост отсече мисис Райли. — Отиваме си вкъщи! И без туй от мръсните колички нищичко не хапвам! Все нехранимайковци я въртят тая търговийка.

— Щом настояваш… — нацупи се Игнациус. — Въпреки че съм доста гладен, а освен това ти току-що продаде съкровен спомен от моето детство за трийсет сребърника, така да се каже.

И те продължиха с танцовата стъпка по влажния плочник на Бърбън стрийт. На Сейнт Ан лесно откриха стария плимут. Високият покрив стърчеше над всички останали коли — най-положителното му качество, благодарение на което плимутът се разпознаваше лесно и пред супермаркетите. Опитвайки се да излезе от паркинга, мисис Райли на два пъти качи колата на бордюра и остави върху капака на фолксвагена отзад отпечатък от бронята на плимут модел 1946 година.

— Нервите ми! — изпъшка Игнациус. Беше пропаднал в изтърбушената седалка тъй, че от прозореца се виждаше само горният край на ловджийската му шапка и тя наподобяваше капачето на апетитна диня. Отзад, където винаги седеше — беше чел някъде, че мястото до шофьора е най-опасно, — той наблюдаваше лудешките, но неумели маневри на майка си с явно неодобрение. — Струва ми се, че успешно унищожи малкото автомобилче, което някой тъй невинно бе паркирал зад нашия автобус. Гледай само да се измъкнеш, преди да се е появил собственикът му.

— Млъкни, Игнациус! Танцуваш ми по нервите! — сопна се мисис Райли на ловджийската шапка в огледалото.

Игнациус се изправи на седалката и погледна през задното стъкло.

— Тази кола вече е напълно унищожена. Без съмнение ще ти отнемат шофьорската книжка, ако въобще имаш такава. И аз, естествено, ни най-малко не бих ги упрекнал.

— Я лягай там и спи! — Колата отново подскочи назад.

— Мислиш ли, че мога да заспя в такъв момент? Боя се за живота си! Сигурна ли си, че въртиш кормилото в правилната посока?

Изведнъж колата излетя от мястото си, плъзна се по мократа улица и връхлетя в един стълб, който подпираше балкон с решетка от ковано желязо. Стълбът полетна на една страна, а плимутът изхрущя при допира със сградата.

— Господи, боже мой! — простена Игнациус отзад. — Сега пък какво направи?

— Викай свещеник!

— Не мисля, че сме ранени, майко. Но все пак бих искал да те уведомя, че ти току-що съсипа стомаха ми за няколко дни напред. — Игнациус свали едно от задните стъкла и огледа смачкалия се в стената калник. — Май ще ни трябват нови фарове от тази страна.

— Какво да правим?

— Ако аз карах, щях да дам колата на заден ход и нежно да се изнеса от мястото на произшествието. Някой сигурно ще предяви иск спрямо нас. Хората, които живеят в тази съборетина, години наред са чакали такъв сгоден случай. И без съмнение всяка вечер са заливали улицата с масло, с надеждата, че някой шофьор като теб ще се завърти накъмто техния бордей. — Той се оригна. — Храносмилането ми тотално се разстрои. Аз май започвам да се подувам!

Мисис Райли включи заяждащия лост и бавно даде назад. С тръгването на колата над главите им се чу пукот на дърво, който прерасна в разцепване на дъски и стъргане на метал. След това балконът започна да пада на огромни късове, които задумкаха по покрива на колата с притъпения тътнеж на бомбардировка. Колата спря като пребит с камъни човек, а едно парче ковано желязо от решетката видя сметката на задното стъкло.