Джон Тул - Сговор на глупци

Мисис Райли се заслуша в поскърцванията и оригванията, които идваха откъм стаята на сина й, и се запита дали като капак на всичко останало той не бе получил някакъв припадък. Но не желаеше и да го погледне. Чуеше ли да се отваря вратата му, тя се завтичаше към стаята си, за да го избегне. Петстотин хиляди долара бе сума, която дори не можеше да си представи. Както не можеше да си представи и какво ще бъде наказанието за човек, извършил нещо чак толкова лошо, че да струва петстотин хилядарки. И ако от страна на мистър Ливай имаше известни причини за съмнения, то от нейна такива не съществуваха. Каквото и да беше това писмо, Игнациус го бе написал. А нямаше ли все пак да е чудесно? Но Игнациус в затвора! Оставаше един-единствен начин да бъде спасен. Тя замъкна телефона колкото се можеше по-далеч и за четвърти път този ден набра номера на Санта Баталия.

— Божичко, пиленце, ама ти вярно много се тревожиш! — възкликна Санта. — Сега пък какво стана?

— Страх ме е, че Игнациус не само дето са го снимали във вестника, а и още по-яко е загазил — прошепна мисис Райли. — Но не мога да ти обясня по телефона. Санта, ти открай време беше права. Игнациус трябва да влезе в Благотворителната.

— Е, нааай-после! Прегракнах все това да ти повтарям. Клод ей сега, преди мъничко, ми се обади. Разправя, че Игнациус направил голям панаир в болницата, като се видели. Вика, че го било страх от него, щото оня бил толкова голям…

— Ужас! Същински ад беше в тая болница! Нали ти разправих как Игнациус взе да крещи. Пред всичките сестри и пред всичките болни! Едва-що не се поминах! Клод много ли ми се сърди, а?

— Не ти се сърди, ама не му се нрави, дето си самичка в тая къща. Пита ме дали да не дойдеме двамината да поседиме при тебе.

— Само това не правете, душко! — издума бързо мисис Райли.

— Та Игнациус какви ги е забъркал сега?

— По-после ще ти разправям. Сега ще ти кажа само, че цял ден я мисля оная работа с Благотворителната и най-после вече се реших. Сега му е времето. Собствено чедо ми е той, ама за негово добро ще е да го пратиме да се лекува. — Мисис Райли се опита да си припомни фразата, която вечно употребяваха в съдилищата и из телевизионните сериали. — Трябва да го изкараме ограничено вменяем.

— Ограничено ли? — присмя й се Санта.

— Трябва да помогнеме на Игнациус, преди да дойдат да го отмъкнат.

— А кой се е засилил да го отмъква?

— Май грешчица някаква е направил, докато работеше в „Панталони Ливай“.

— О, божичко! И това пък сега! Айрини! Затваряй и веднага се обаждай на онези в Благотворителната, пиленце!

— Не, слушай. Не ща аз да съм тука, като дойдат. Искам да кажа… Игнациус е един едричък… Може неприятности да вземе да създава. А туй не мога да го понеса. Нервите ми и бездруго вече са за никъде.

— Едричък е я. Това ще е като див слон да хващат. Ама дано да си носят някоя голяма мрежичка! — разпали се Санта. — Айрини, туй е най-доброто решение, дето някога си вземала. И слушай да ти кажа. Аз още сега ще звънна в Благотворителната. А ти ела тука. И Клод ще повикам. Как ще се зарадва само като разбере! Уоу! След една седмица покани за сватба ще разпращаш! А още преди годинката да е изтекла, и ти, муце, ще си имаш нещичко на свое име. И пенсийка от железниците ще си имаш!

Всичко това прозвуча добре на мисис Райли, но тя попита малко колебливо:

— Ами комунисите?

— Ти тях, гълъбче, не ги мисли. Ще се отървеме от тия комуниси. Додето ви оправи къщата, на Клод за нищо няма да му остава време. Много работа го чака, докато направи стаята на Игнациус обитаема.

Санта избухна в баритонен, камбанено звънлив смях.

— Мис Ани ще позеленее, като види, че са ни оправили къщурката.

— Ами ти вземи, че й кажи: „И ти почни по малко да излизаш и да се поразтушаваш. Тогаз и твойта къща ще оправят.“ — Санта се изкикоти. — А сега давай, душко, да прекъсваме и идвай тука. Още на минутката ще им се обадя в Благотворителната. А ти бързо се махай оттам!

Санта затръшна телефона сякаш в ухото на мисис Райли.

Тя пък погледна през предните прозорци. Добре, че вече беше тъмно. Съседите нямаше да видят кой знае колко, ако Игнациус го приберяха през нощта. Втурна се в банята, напудри лицето и предната страна на роклята, очерта една сюрреалистична версия на устни под носа си и се завтече към стаята, за да си вземе палтото. Но като стигна до входната врата, се спря. Не можеше да не се сбогува с Игнациус. Та той й беше чедо!

Изкачи се до вратата на стаята му и се заслуша как бясното свистене на пружините достига до кресчендо, достойно за финала на „Пер Гинт“ от Григ. Почука, но отговор така и не последва.