Джон Тул - Сговор на глупци

— Игнациус! — натъжено се провикна тя.

— Какво искаш? — най-после попита един бездиханен глас.

— Излизам, Игнациус. Исках да си кажеме „довиждане“.

Той не отговори.

— Игнациус, отвори! — Замоли се мисис Райли. — Ела да ме цункаш на раздяла, пиленце.

— Не ми е добре. Едва-едва се движа.

— Моля ти се, сине!

Вратата се отвори бавно. Игнациус тикна тлъстото си, сивкаво лице в пределите на вестибюла. Като съгледа бинта, очите на майка му се овлажниха.

— А сега ме цункай, пиленце. Съжалявам, че всичко тъй трябваше да свърши!

— Какво означават тези сълзливи клишета? — подозрително попита той. — Защо внезапно започна да се държиш добре към мен? Нали си имаш старец, с когото се срещаш?

— Прав беше, Игнациус. Не можеш ти да ходиш на работа. Трябваше да се досетя! Трябваше да се опитам по друг начин да си изплатя дълга. — От очите на мисис Райли се отрони една сълза и изми част от пудрата, като прокара браздица от чиста кожа. — Обади ли се оня мистър Ливай, не вдигай телефона. Аз ще си се погрижа за тебе.

— О, боже мой! — изрева Игнациус. — Сега вече яко загазих! Един господ знае какво ти е на ума! Къде отиваш?

— Ти си стой вътре и не вдигай телефона.

— Защо? Какво означава това? — В кървясалите очи проблесна уплаха. — На кого така шепнеше по телефона?

— Ти за мистър Ливай недей да се тревожиш, сине. Аз ще си те уредя. Ти само помни, че мамчето все затуй си мисли, как да ти е добре на тебе!

— Точно от това най-много ме е страх!

— И никога недей да ми се сърдиш, пиленце! — проплака мисис Райли и като подскокна с обувките за боулинг, които не бе сваляла от краката си, откакто Анджело й се беше обадил предната вечер, тя прегърна Игнациус и го целуна по мустака.

Сетне го пусна, завтече се към входната врата, а като я стигна, се обърна и се провикна:

— Извинявай, че се блъснах в оная сграда! Обичкам си те аз!

Кепенците изтропаха и нея вече я нямаше.

— Върни се! — ревна Игнациус. Той с гръм и трясък ги отвори, но старият плимут, на който една от предните гуми бе останала без калник и бе изложена на показ като колело на каруца, макар и с грохот, се връщаше към живота. — Върни се, моля те! Майко!

— Ей, я да млъкваш! — провикна се някъде из тъмнината мис Ани.

Майка му си беше наумила нещо, нескопосан план, проект някакъв, който щеше да го погуби навеки. Защо беше настояла да си стои вътре? Тя знаеше, че той никъде не би могъл да иде в това състояние. Намери номера на Санта Баталия и го набра. Трябваше да разговаря с майка си!

— Игнациус Райли се обажда — каза той, когато Санта вдигна. — Майка ми ще идва ли у вас тази вечер?

— Не, няма — ледено отвърна онази. — Цял ден не сме се чували с нея.

Игнациус затвори. Нещо се мътеше. Беше чул майка си да казва „Санта“ най-малко два-три пъти по телефона този ден. И това, последното обаждане, тази прошепната комуникация непосредствено преди нейното излизане… Майка му си шепнеше единствено със сводницата, и то когато си разменяха някакви тайни. Игнациус изведнъж прозря причината за прочувственото сбогуване, за неговата безвъзвратност. Майка му вече беше споменавала, че сватовницата Баталия му е предписала почивка в психиатричното отделение на Благотворителната болница. Всичко беше ясно. В психиатрията нямаше да могат да го съдят нито Ейбълман, нито Ливай или който там възбуждаше делото. А може би и двамата щяха да предявят иск: Ейбълман за опетняване на личността, а Ливай — за фалшификация. За ограничения разум на майка му психиатричното отделение бе една привлекателна алтернатива. Типично в неин стил: с възможно най-добри намерения да подложи чедото си под хомота на усмирителната риза и на екзекуцията чрез електрошокови процедури. Естествено, възможно бе последствията дори да не бяха хрумнали на майка му. Но независимо от всичко, когато си имаш работа с нея, най-добре е да си готов за най-лошото. А и лъжата на Баталия баняджийката не беше кой знае колко успокояваща.

В Съединените щати човек е невинен, докато не се докаже неговата виновност. Навярно мис Трикси бе признала. Защо мистър Ливай не се беше обадил повторно? Игнациус нямаше да се остави да го хвърлят в клиника за психични заболявания, щом според закона все още не носеше никаква вина относно написването на писмото. Майка му, вярна на себе си, беше откликнала по възможно най-ирационалния и емоционален начин на посещението на мистър Ливай. „Аз ще си се погрижа за тебе!“, „Аз ще си те уредя!“ Да, тя чудесно щеше да го подреди! Щяха да обърнат маркуча срещу него. Някой кретен психоаналитик щеше да се опитва ли, опитва да схване необичайността на неговия светоглед. А сетне, претърпял поражение, щеше да го натъпче в някоя клетчица метър на метър. Не! И дума да не става! Затворът бе за предпочитане! Там поне единствено физически те ограничаваха! В едно психиатрично отделение месеха душите, разума и светогледа като глина! А това той никога нямаше да допусне! Пък и майка му така се извиняваше за мистериозната закрила, която щеше да му предложи… Дотук всичко сочеше към Благотворителната болница.