Джон Тул - Сговор на глупци

— Толкова е необичайно, че майка ти я няма! Мотаеше се тук през цялото време. — Мирна окачи китарата върху таблата и се изопна на леглото. — Тази стая. Тук ние празнично ликувахме, открехвахме един пред друг умовете и душите си, съчинявахме манифести против Талк. А мошеникът сигурно все още се шляе из университета.

— И аз така предполагам — отвърна разсеяно Игнациус. Искаше му се Мирна да стане от леглото. Скоро съзнанието й щеше да започне да се открехва и за по-други нещица. Освен това трябваше да напуснат тази къща. Той търсеше из килера сакчето, което майка му беше купила за злополучния му еднодневен престой в един детски лагер, когато беше на единайсет години. Риеше из купчината жълтясали гащи, подобно на куче, което драпа за някой кокал, и ги запращаше зад гърба си, където те се трупаха на дъгообразна купчина. — Навярно ще е най-добре да се надигнеш, моя малка теменужке. Листове трябва да се събират, записки трябва да се окомплектоват. Би могла да погледнеш под леглото.

Мирна връткаво се изхлузи от овлажнените чаршафи с думите:

— Много пъти се опитвах да опиша на приятелите си от кръжока по групова терапия как чезнеш тук, потънал в работа, откъснат от обществото. Необикновен, средновековен разум в своята обител!

— Не ще и съмнение, че им е било интересно — промърмори Игнациус. Беше намерил сака и сега го пълнеше с чорапите, разхвърляни по пода. — Скоро ще могат да ме съзрат в плът и кръв!

— Чакай да видиш само, като чуят оригиналните мисли, които бликат от устата ти!

— Ааахм! — прозина се Игнациус. — А може би моята майка ми стори неоценима услуга, като реши да се омъжи повторно. Едиповите окови започваха буквално да ме смазват. — Запрати и йо-йо-то в сака. — Видно е, че си пресякла Юга невредима.

— Нямах и минутка, за да спирам пътьом. Почти трийсет и шест часа давай газ, давай газ, давай газ… Мирна трупаше на купчина листовете от бележник. — Снощи спрях да вечерям в една кръчмичка за негри, но не ме обслужиха. Мисля, че китарата ми ги отблъсна.

— Само това ще е била причината. Взели са те за някаква планинка дървенячка и певица. Аз имам известен опит с тези хора. Те са доста ограничени.

— Направо не мога да повярвам, че наистина те измъквам от този бордей, от тази помийна яма!

— Не е за вярване, нали? А като си помисля, че години наред противостоях на твойта мъдрост!

— В Ню Йорк ще бъде фантастично! Честна дума!

— Горя от нетърпение! — рече Игнациус, прибавяйки към багажа си шала и сабята. — Статуята на свободата, Емпайър Стейт Билдинг, бродуейска премиера с любимите ми звезди от мюзикхола. А и как само ще си бъбрим в Гринич Вилидж с разни предизвикателни съвременни умове на чашка еспресо!

— Ти най-сетне започваш да идваш на себе си! Ей богу! Направо не мога да повярвам на всичко онова, което чух в колибата ти тази вечер! Ние ще продължим да работим върху твоите проблеми. Навлизаш в съвсем нова и животворна фаза. Край на бездейността ти! Да, то се вижда! То се чувства! Какви величави мисли ще забликат от тази глава, когато най-сетне я очистим от паяжините, табутата и всички най-различни патерици!

— Един господ знае какво ще стане — отвърна Игнациус безучастно. — Но сега трябва да тръгваме. Веднага! Ще те предупредя, че е възможно майка ми всеки момент да се завърне. Видя ли я отново, състоянието ми ще се влоши ужасно. Налага се да офейкаме!

— Игнациус, недей да подскачаш из цялата къща. Успокой се! Най-лошото е вече зад гърба ни.

— Не, не е — бързо каза той. — Майка ми, току-виж, се завърнала с бандата си. Ех, да можеше да ги видиш. Бели супремацисти, протестанти, а и още по-калпави от тях. Чакай да взема лютнята и тромпета. А листовете събрани ли са вече?

— Това тук е направо фантастично! — възкликна Мирна, като посочи листа, с който си вееше. — Бисери на нихилизма!

— Това е само малка частица от цялото.

— Нима не ще оставиш на майка си някое ожесточено писмо или някой изразителен протест, да речем?

— Едва ли си струва труда. Седмици ще минат, докато успее да го схване. — Игнациус гушна лютнята и тромпета под едната си мишница, а сака — под другата. — Моля те, недей изпуска тази папка. Тя съдържа „Дневника“, една уникална социологическа идея, върху която работех доскоро. От всичките ми творения това е с най-голяма покупателна стойност. Великолепни кинематографични възможности, особено ако попадне в ръцете на някой Уолт Дисни или Джордж Пал!

— Игнациус! — Мирна се спря на прага, както беше натоварена с листата, а миг преди отново да проговори, раздвижи безцветните си устни, сякаш формулираше някакво обръщение. Уморените й, упоени от магистралите очи потърсиха Игнациус през искрящите си „лупи“. — Това е знаменателен момент! Чувствам се така, сякаш избавям някого!