Джон Тул - Сговор на глупци

— Бързо! Към някой мотел! Природните ми инстинкти надават вопли за освобождение! Имаш ли пари?

— Я не ме будалкай! — сопна му се Мирна, изтръгна от лапите на Игнациус подмокрената си плитка и я запрати през рамо връз китарата, където тя се приземи с дрънчене. — Слушай, Игнациус, скапана съм. От девет часа вчера сутринта съм все на път. Още щом ти изпратих писмото за оная работа с Партията на мира, аз си казах: „Мирна. Слушай. Това момче има нужда не само от някакво си писъмце. Необходима му е твоята помощ. Затова бързо. Всеотдайна ли си дотам, че да спасиш интелекта, който се разлага пред очите ти? Предана ли си на делото дотам, че да съхраниш останките от този разсъдък?“ Излязох от пощата, скочих в колата и подкарах. Цяла нощ. Директно. С една дума, колкото повече мислех за налудничавата телеграма за Партията на мира, толкова повече се и тревожех!

Мирна очевидно беше доста коравосърдечна по отношение на човешките съдбини в Манхатън.

— Не те обвинявам! — развика се Игнациус. — Тази телеграма беше ужасна! Помрачена фантазия! Седмици наред съм в глъбините на депресия. След всички тези години на преданост към майка ми тя реши да се омъжи и иска да ме отстрани от своя път. Трябва да тръгваме! И секунда повече не мога да издържам в тази къща!

— Какво?! Нея пък кой ще я вземе?

— Слава богу, че разбираш! Сама виждаш колко нелепо и абсурдно стана всичко.

— Къде е тя? Искам просто схематично да й изложа какво ти е причинила.

— Отишла е някъде да й вземат неуспешни кръвни проби. Повече не желая да я видя!

— Така и предполагам. Клетичкият! И какво правеше, Игнациус? Излежаваше се в стаята си и тъпееше, така ли?

— Да. Седмици наред. Бидох обездвижен от невротична апатия. Помниш ли писмото с налудностите за арестуването и катастрофата? Написах го, когато майка ми за първи път се срещна с онзи покварен старец. От този момент нататък психическото ми равновесие започна да се руши. И оттогава движението бе все надолу, като достигна кулминацията си в шизофренията около Партията на мира. Табелките отвън бяха физическа изява на душевните ми терзания. Психотичният ми копнеж за мир без съмнение бе подсъзнателно стремление към прекратяването на враждите, които съществуваха в този малък дом. Мога само да ти бъда признателен, че проникновено съумя да анализираш налудния ми свят, въплътен в писмата. Слава богу, че те бяха сигнали за помощ, записани в шифър, който си успяла да разчетеш.

— По теглото ти мога да се досетя колко бездеен си бил.

— Наддавах килограм след килограм, като лежах от сутрин до вечер и дирех изцеление и сублимация в храната. Трябва да бягаме! Да напуснем този дом! Той предизвиква ужасяващи асоциации.

— Преди доста време ти казах да се махнеш оттук. Хайде, давай да ти опаковаме багажа. — Монотонният глас на Марина ставаше все по и по-ентусиазиран. — Фантастично! Знаех си аз, че рано или късно ще трябва да избягаш, за да съхраниш психическото си здраве.

— Ех, ако те бях послушал по-рано, нямаше да преживея този ужас! — Игнациус прегърна Мирна и яко притисна и нея, и китарата й към стената. Той виждаше, че тя не е на себе си от радост, задето е открила една справедлива кауза, една история на заболяването, едно ново движение. — За теб ще се намери място в рая, хубостнице моя! А сега трябва да офейкваме!

Той се опита да я извлече през входната врата, но тя попита:

— Някакъв багаж няма ли да вземеш?

— О, разбира се. Тук са всичките ми бележки и набързо нахвърляни писания. В никакъв случай не бива да допускаме те да попаднат в ръцете на майка ми. От тях тя може да изкара цяло състояние. А това вече ще е прекалена ирония на съдбата! — Отидоха в стаята му. — Между другото трябва да те известя, че майка ми се удоволства в съмнителното ухажване на един фашист.

— О, не!

— Да! Погледни това. Представи си само как са ме изтезавани!

Той подаде на Мирна един от памфлетите, които майка му беше пуснала под вратата на стаята. „ Съседът ви наистина ли е американец? “ Тя прочете бележката, изписана в полето на обложката: „Прочети го, Айрини. Хубаво е. Към края има няколко въпроса, дето можеш да ги зададеш на твоето момче.“

— О, Игнациус! — простена Мирна. — Какво точно беше?

— Травмиращо, пък и кошмарно! Мисля, че понастоящем те нейде шибат ли, шибат с камшика някой от по-умерените, когото тази заран в бакалницата майка ми е дочула да говори в полза на Обединените нации. Цял ден си мърмореше за този инцидент. — Игнациус се оригна. — Преживях цели седмици на ужас!