Джон Тул - Сговор на глупци

О, Фортуна, ти, мискинке недна!

И ето сега той се клатушкаше из малката къщурка като една безкрайно удобна мишена. Плещестите мъжаги, които тази болница бе наела, до един бяха устремили взор право в него. Игнациус Райли, изкуственият гълъб 36 36 Пособие при стрелба и лов. — Б.пр. … Майка му с положителност бе отишла на някоя от боулинговите си вакханалии… От друга страна, камионът с решетките дори в момента може би набираше скорост към Константинопъл стрийт…

Бягство! Бягство!

Игнациус отвори портфейла си. Трийсетте долара, явно конфискувани от майка му в болницата, ги нямаше. Погледна часовника на стената. Наближаваше осем. Къде в дрямка, къде в издевателства над ръкавицата следобедът и вечерта бяха минали доста бързо. Игнациус взе да търси из стаята си, замяташе листовете от бележник, газеше ги, измъкваше нови и нови изпод леглото. Най-накрая изнамери няколко разпръснати монетки, започна да обработва бюрото и оттам изскочиха още няколко. Общо наброяваха шейсет цента — сума, която намаляваше и блокираше пътищата за бягство. Поне можеше да намери безопасно прибежище за останалата част от вечерта — „Притания“. А след като затвореха киното, щеше да мине по Константинопъл стрийт, без да се спира, за да види дали майка му не се е върнала.

В стаята се завихряше безумието на преобличане през куп за грош. Червената бархетна нощница излетя нагоре и се овеси върху полилея. Той натъпка пръстите на краката си в ботушите за сафари и скочи, доколкото това беше по силите му, в туидените панталони, които едва-едва успя да закопчее в кръста. Ризата, шапката, палтото Игнациус нахлузи като насън и се завтече към вестибюла, като се блъскаше в тесните очертания на стените. Вече бе досами прага на входната врата, когато кепенците внезапно изтрещяха под нанесените им три гръмки удара.

Мистър Ливай ли се върна? Клапата изпрати сигнал за помощ, който беше прихванат от ръцете му. Той зачеса бабунките по лапите си и започна да занича през кепенците, очаквайки да съзре неколцина от косматите биячи на болницата.

Но там, на верандичката, стоеше Мирна, облечена в някакво безформено мръсно бозаво манто от кадифе. Черната й коса беше сплетена на плитка, която, кривната покрай едното ухо, се спускаше върху гърдите й. На раменете си през ремък бе провесила китара.

Игнациус едва-що не излетя през кепенците, цепейки дъсчици и резета, за да увива и развива тази въжеподобна плитка около врата й, докато не посинее. Но разумът надделя. Той виждаше не Мирна, а начина за бягство. Фортуна се беше умилостивила. Тя не бе чак толкова покварена, че да завърши този злокобен цикъл, като го задуши в усмирителна риза или като го запечати в гробница от бетонни плочи, осветена с флуоресцентни тръби. Фортуна желаеше да поправи грешките си. И някак си бе успяла да призове и подгони хубостницата Мирна от тунела на метрото, от стачния кордон, от проницателната постеля на някой евразийски екзистенциалист, от ръцете на негър будист, епилептик или от многословното обкръжение на кръжок по групова терапия.

— Игнациус, в бунището ли си, или не си? — запита Мирна със своя равен, прям, леко враждебен глас. Тя пак захлопа по кепенците и присви очи иззад очилата с черни рамки. Мирна нямаше астигматизъм — „лупите“ бяха всъщност най-просто стъкло; тя носеше очилата като доказателство за своята дълбока целеустременост и преданост към делото. Поклащащите й се обеци отразяваха светлика на уличните лампи като подрънкващи китайски украшения от стъкло. — Слушай, знам, че има някой вътре! Чух те да трополиш из вестибюла! Я отваряй тия скапани кепенци!

— Да, да, тук съм! — провикна се Игнациус. Той се втурна към кепенците и ги отвори. — Хвала на Фортуна, че идеш!

— Мили боже! Изглеждаш ужасно. Като че караш нервна криза или нещо от сорта. За какво е тоя бинт? Какво се е случило? Виж само колко много си наддал! Тъкмо се бях зачела в сърцераздирателните надписи тук, на верандата. Как само си я загазил, брей!

— Аз преживях един същински ад! — Игнациус се разциври и вкара Мирна във вестибюла, като я задърпа за ръкава. — Ти защо ме напусна, хубостнице? Новата ти прическа е очарователна и космополитична! — Той грабна плитката, притисна я към овлажнелите си мустаци и жарко я целуна. — Ароматът на сажди и въглерод в косите ти ме възбужда, подканя ме към бляскаво просташкия Ню Йорк. Налага се да тръгнем незабавно. Аз трябва да ида да цъфтя из Манхатън!

— Знаех си аз, че нещо не е наред. Но чак толкова… Ти наистина на нищо не приличаш!