Джон Тул - Сговор на глупци

— Я виж кой се връща! Страшилището за идеалиста! И разреши ли този случай?

— Може би.

— А сега говориш като Гари Купър. Две думи наместо отговор. Шерифът Гари Ливай! — Тя измъкна с нокти дразнещата я морскосиня мигла. — Е, да тръгваме. Трикси нагъва ли, нагъва от бисквитите. Започва да ми се повръща.

Мистър Ливай се провря покрай жена си и се озова пред сцена, каквато не би могъл и да си представи. Вила „Ливай“ не го беше подготвила не само за интериори като току-що видения на Константинопъл стрийт, но и за такива като този. Жилището на мис Трикси беше накичено с хартиени отпадъци, боклуци, вехтории, парченца метал и кашони. Някъде под всичко това имаше и мебели. Повърхността, видимият терен обаче представляваше планински релеф от стари дрехи, щайги и вестници. В центъра на планината имаше проход, сечище помежду боклука — тясна пътечка чист под; тя водеше към прозорец, до които мис Трикси седеше на един стол и дегустираше холандските бисквити. Мистър Ливай тръгна по пътечката, мина покрай черната перука, която висеше от една щайга, и покрай мъжките лачени обувки, захвърлени връз една купчина вестници. Единственият подмладителен елемент, който мис Трикси, изглежда, бе запазила, бяха зъбите; врязвайки се в бисквитите, те проблясваха между тънките й устни.

— Много се умълча! — отбеляза мисис Ливай. — Какво има, Гюс? Нов провал ли?

— Мис Трикси! — провикна се мистър Ливай досами ушите на старицата. — Писали ли сте писмо до „Ейбълманс Драй Гудс“?

— И сега удари на камък, нали? — полюбопитства мисис Ливай. — Идеалистът, предполагам, отново те е изиграл. Да, ти пак се хвана на въдицата на тоя Райли!

— Мис Трикси!

— Какво?! — озъби се тя. — Ще кажа само, че знаете как да пенсионирате човека.

Мистър Ливай й връчи писмото. Тя взе една лупа от земята и заразглежда буквите. Зелената козирка хвърляше мъртвешки отблясъци върху лицето и върху трохичките от холандските бисквити, обрамчили устните й. Веднага щом остави лупата, тя прохъхри щастливо:

— Сега вече сте я загазили!

— Но вие ли написахте това на Ейбълман? Мистър Райли така казва.

— Кой?

— Мистър Райли. Едрият човек със зелената шапка, който работеше в компанията. — Мистър Ливай й показа снимките от сутрешните вестници. — Ето този тук.

Мис Трикси курдиса лупата си върху вестника и заяви:

— О, божичко! Ето какво значи е станало с него! — Клетичката Глория! Сякаш беше наранена! — Това е мистър Райли, нали?

— Да. Спомняте си го, предполагам. Той казва, че вие сте написали писмото.

— Тъй ли? — Глория Райли не би излъгала. Всеки друг да, но не и Глория. Толкова й беше предана! Открай време й беше истинска приятелка. Мис Трикси опита да се добере до спомените в мрачината. Може пък и тя да бе написала писмото. Какви ли не неща ставаха, които вече изобщо не можеше да си припомни. — Сигурно съм аз. Ами да. Както сами казахте, май че аз го написах това писмо. А и вие, хора, си го заслужавахте. През последните няколко години направо ме побъркахте! Нито пенсия! Нито шунка! Нищо! Едно ще ви кажа: дано изгубите всичко, което притежавате!

— Ти ли си го написала?! — развилня се мисис Ливай. — След всичко, което направих за тебе! Да приютим змия в собствената си пазва! Хващай си партакешите и се омитай от „Панталони Ливай“, изменнице! Искаш да бъдеш изхвърлена ли? Така да бъде!

Мис Трикси се усмихна. Тая досадница се вълнуваше, и още как! Глория открай време й беше приятелка. Сега досадницата щеше да отиде в приют. Е, може би. Но в момента тя се приближаваше, а морскосините й нокти се бяха насочили към нея като ноктите на хищна птица. Мис Трикси започна да пищи.

— Остави я на мира — обърна се към жена си мистър Ливай. — Брей, брей… Как ли само ще се захласнат Сузън и Сандра, като научат за това! Майка им подлага на такива мъчения една възрастна женица, че внезапно децата са изправени пред опасността да останат без размъкнатите си жилетки и полите панталони.

— Така значи! Мене обвиняваш! — беснееше мисис Ливай. — Значи аз наврях хартията в машината! Значи аз съм й помагала да го натрака!

— Написахте писмото, за да си върнете на „Панталони Ливай“ за това, че не ви пенсионират, нали?

— Да, да — едва чуто промърмори мис Трикси.

— Като помисля само какви надежди ти възлагах! — изсъска срещу нея мисис Ливай. — Давай зъбите!

Съпругът й блокира настъплението към устата на мис Трикси.

— Млък! — озъби се старицата и белите й бивни до един проблеснаха. — Не ме оставяте на спокойствие дори в собственото ми жилище!